Дейвид Мичъл - Облакът атлас

А зимите в планината?

Те оцеляваха така, както са оцелявали някога монахините в продължение на петнайсет века — с планиране, пестеливост и издръжливост. Колонията беше построена върху пещера, разширена от бандити в периода на анексирането от Япония. Тези тунели им осигуряваха защита от зимата и преминаващите аеро на Единодушието.

Този живот не беше пасторална Утопия. Да, зимите са свирепи, дъждовните сезони — безмилостни, реколтата става жертва на болести, пещерите не са защитени от хищници и малцина колонисти живеят колкото потребителите от висшата класа. Да, те се карат помежду си и скърбят, както е присъщо на хората. Но го правят като общност. В Неа Со Копрос няма общности, има само държава.

А какъв интерес имаше Съюзът от манастира?

Съюзът осигурява оборудване, като например соларите, колонията осигурява убежище на километри от най-близкото Око. Аз се събудих в своята спалня тунел малко преди изгрев-слънце и се промъкнах до отвора на пещерата. Жената пазач приготвяше стимулинова отвара, тя повдигна мрежата против комари, за да мина, но ме предупреди, че под стените на стария манастир обикалят вълци. Обещах да не се отдалечавам твърде много, за да се чуваме, заобиколих двора и се промъкнах през тесния скален проход към терасата в черно и сиво.

Планинският склон пропадаше надолу, откъм долината се надигаше въздушно течение, което донасяше животински викове, писъци, ръмжене и сумтене — не можех да разпозная ни един звук. Планинските звезди не са онези жалки точици в градското небе: планинските звезди висят тежко и от тях струи светлина. Само на метър от мен се размърда една скала.

— А, госпожице Ю — дочух гласа на Настоятелката, — и вие сте ранобудна.

Поздравих я както подобава.

Колонистите, каза ми старицата, не обичат тя да се скита наоколо преди изгрев-слънце, за да не падне от ръба на пропастта. После извади от ръкава си лула, натъпка я и я запали: обясни, че не ми предлага заради младите ми дробове, но за човек на нейната възраст вече няма значение. Тютюневият дим миришеше на ароматна кожа.

Попитах я за фигурата на стръмния склон оттатък пропастта.

Старият хитрец, кимна тя. Сидхарта има и други имена, вече изгубени. Нейните предшественици са знаели наизуст всичките му имена и проповеди, но предишната Настоятелка и старите монахини са били изпратени в Дома на светлината преди петдесет години, когато манастирите са били обявени за престъпни. Жената, с която говорех, тогава е била послушница в манастира, затова Единодушието са отсъдили, че е достатъчно млада, за да бъде превъзпитана, и са я изпратили в блок за сираци в агломерацията Перлен град.

Попитах дали Сидхарта е нещо като бог.

— „Нещо като бог“ е точно казано — отговори Настоятелката.

Сидхарта не ни носи повече късмет, не наказва, не променя времето и не ни спестява болката на живота. Той обаче учи как да преодоляваме болката и как да заслужим прераждане в нещо по-висше в бъдещия си живот. Тя каза, че още му се моли рано сутрин, „за да му покажа, че още се отнасям сериозно“, но малко колонисти са вярващи.

Казах, че се надявам Сидхарта да ме прероди в нейната колония.

Светлината на настъпващия ден вече по-ярко озаряваше света. Настоятелката ме попита защо се надявам на това.

Отне ми известно време да формулирам чувствата си в изречения, но старицата не беше от хората, които пришпорват мисълта на събеседника. Накрая обясних причината: единствените чистокръвни, в чиито очи няма потребителска жажда, са колонистите.

Настоятелката ме разбра. Замислено отбеляза, че ако потребителите започнат да изпитват доволство от живота на някакво смислено ниво, с плутокрацията е свършено. Затова колонията е такава обида за държавата. Медиите ги сравняват с глисти, обвиняват ги, че крадат дъжд от „Водакорп“, пари от патентодържателите на „Зеленчукорп“, кислород от „Въздукорп“.

— Може да дойде ден — продължаваше Настоятелката, — в който Съветът ще реши, че ние сме алтернативен модел за живот извън корпокративната идеология. В този ден „глистите“ ще бъдат преименувани на „терористи“, над тях ще завалят модерни бомби и старите манастирски тунели ще се изпълнят с пламъци.

Отбелязах, че общността им трябва да привлича неимущите, но невидимо.

— Точно така — каза тя толкова тихо, че се наложи да се наведа към нея, за да чувам: — Компромисът е също толкова труден, колкото, предполагам, да се преструваш на чистокръвна.