Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Продължавай да гледаш, нареди ми моят водач, и от скалата се показаха чертите на изсечен великан, седнал в поза „лотос“. Едната му фина ръка беше вдигната в изящен жест, натоварен със смисъл. Оръжейна стрелба и природни стихии бяха изкъртили, разрушили и напукали чертите му, но силуетът му все още беше ясно различим, ако погледнеш цялото. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня на кого ми прилича огромната фигура: на Тимъти Кавендиш.

Хе-Чжу Им много се развесели, когато му го казах. Самият той някога си мислел, че великанът е древен демократ или крал бандит със склонност към самореклама, но в действителност допотребителите го почитали като божество, което предлагало спасение от безкрайния цикъл на раждания и прераждания. Всъщност напуканият от времето великан от друга епоха все още притежаваше някакво божествено излъчване. Само неодушевеното може да бъде толкова живо. Настоятелката на манастира, продължи Хе-Чжу, ще ми разкаже повече. Предполагам, че „Каменокорп“ ще го разруши, когато се добере до тези планини.

Каква беше целта на тази кспедиция наникъде?

Всяко „никъде“ е някъде. Оттатък хребета стигнахме поляна, където имаше скромна нива със зърно, дрехи, които съхнеха по храстите, зеленчукови лехи, проста система за напояване от бамбук, гробище. Чух шум на пресъхващ водопад. Хе-Чжу ме преведе през тесен процеп към двор, заобиколен от сгради с пищна украса, каквито никога не бях виждала. Съвсем скорошен взрив беше изровил кратер в настилката от каменни плочи, имаше разрушени греди и съборен керемиден покрив. Една пагода не бе устояла на тайфун и беше рухнала върху близначката си. Последната се крепеше по-скоро на пълзящите растения, отколкото на конструкцията си.

Хе-Чжу ми каза, че на това място в продължение на петнайсет века е имало манастир, но след Сблъсъците корпокрацията е отменила допотребителските религии. Сега останките служат за подслон на лишени от собственост чистокръвни, които предпочитат да живеят в планините, отколкото в бордеите на нисшите класи.

Значи Съюзът е скрил своя посланик, своя… „месия“ в колония на рецидивисти?

„Месия“. Каква грандиозна титла за една сервитьорка от „Татко Сон“.

Чух драскане по плочите зад гърба си: сбръчкана, обгоряла от слънцето селянка куцукаше из двора, облегната на нямо момче с признаци на енцефалит. Момчето се усмихна срамежливо на Хе-Чжу, а жената го прегърна нежно, както, предполагам, правят майките. Представиха ме на Настоятелката като „г-ца Ю“. Едното й око беше забулено с перде, другото — светло и наблюдателно, двете заедно създаваха впечатление, че ме гледат двама души. Тя стисна ръцете ми в своите: жестът ме очарова. Лицето й беше старо като от времената на Кавендиш.

— Добре сте дошли тук — каза ми тя, — добре сте дошли.

Хе-Чжу попита за бомбения кратер.

Настоятелката отговори, че пилоти ентусиасти са провеждали учение, миналия месец се появил военен хеликоптер и без предупреждение изстрелял снаряд, който ранил сериозно няколко души, а един загинал. От злоба, отбеляза Настоятелката, или от отегчение, а може би строителен предприемач е решил, че това място има потенциал за спа курорт за чиновници и иска да се махнем.

— Кой знае? — въздъхна тя.

Спътникът ми обеща да разучи.

Какви точно бяха тези заселници? Недочовеци? Терористи? Хора на Съюза?

Всеки колонист имаше различна история. Запознах се с уйгурски дисиденти, просмукани с прах земеделци от делтата на Хо Ши Мин, някога уважавани жители на агломерации, пострадали от политиката на корпокрациите, нетрудоспособни хора с отклонения, хора, лишени от долари поради душевно заболяване. От седемдесет и петте колонисти най-малкият беше на девет десетдневки, най-възрастната — Настоятелката — на шестдесет и осем години, макар че ако беше казала, че е на триста, щях да й повярвам.

Но… как са могли да оцеляват без търговски вериги и пасажи? Какво са ядяли? Какво са пиели? А електричество? Развлечения? Как функционира едно микрообщество без принудители и йерархия?

Храната им идваше от гората и градината, водата — от водопада. С походи до сметищата си набавяха пластмаси и метали за изработване на инструменти. „Училищното“ им сони се захранваше от водна турбина. Слънчевите нощни лампи се презареждаха през деня. Развлечения си осигуряваха сами, потребителите не могат да живеят без триизмерни екрани и РекЛ, но някога хората са го правили и още го правят. Принудители? Сигурна съм, че са възниквали проблеми, но колонистите ценяха своята независимост и бяха твърдо решени да я бранят от вътрешни ленивци и външни ксплоататори.