Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Тя си спомни как веднъж, като пътуваше на север, спря край пътя да се наслади на чаша чай. Мястото беше отбивка край шосето и избеляла табела съобщаваше, че точно там се пресича Тропика на рака. Тя мислеше, че е съвсем сама, и много се изненада, когато иззад едно дърво се показа един базарва, или бушмен, както ги наричаха преди. Той бе облечен в кожена препаска и носеше кожена торба. Приближи я, като издаваше странното свиркане, характерно за неговия език. За момент тя се изплаши — наистина, беше два пъти по-едра от него, но пък тези хора имаха стрели, отрова и бяха пъргави по природа.

Тя несигурно се изправи на крака, готова да зареже термоса и да потърси закрилата на белия микробус, ала той просто посочи към устата си с няма молба. Маа Рамотсве реши, че разбира, и му подаде чашата си, но в отговор той показа, че търси нещо за ядене, а не за пиене. Маа Рамотсве носеше само два-три сандвича с яйца, които той грабна лакомо и веднага ги захапа. Като се наяде, облиза пръсти и се обърна да си ходи. Тя го гледаше как изчезва сред храсталаците, сливайки се с тях толкова естествено, все едно бе диво животно. Зачуди се какво ли си е помислил за яйчените сандвичи, дали те са му се сторили по-вкусни от това, което му предлагаше Калахари, с нейните грудки и гризачи.

Към този свят бяха принадлежали и децата, но нямаше връщане назад. Това бе начин на живот, към който не можеш да се върнеш, понеже това, което някога си приемал за даденост, ще ти се стори непосилно сега, когато вече нямаш необходимите умения. Мястото им бе при Роуз, при маа Рамотсве, в къщата на „Зебра драйв“.

— Ще отсъствам четири — пет дни — каза им тя на закуска — Роуз ще се грижи за вас. Всичко ще бъде наред.

— Чудесно, маа — отвърна Мотолели. — Аз ще й помагам.

Маа Рамотсве й се усмихна окуражително. Тя беше отгледала братчето си и явно бе в характера й да помага на по-малките. От нея ще стане чудесна майка, като му дойде времето, помисли си тя, но после се върна към действителността. Можеше ли тя да стане майка, след като беше в инвалидна количка? Сигурно е невъзможно да родиш дете, ако не можеш да ходиш, предположи маа Рамотсве, а дори и да е възможно, надали някой мъж би поискал жена в инвалидна количка за съпруга. Това не беше честно, но човек не бива да се отвръща от лицето на истината. За това момиче винаги щеше да бъде по-трудно, винаги. Естествено, нямаше да липсват и добри мъже, които да мислят, че такова нещо няма значение и да поискат да се оженят за нея заради чудесния й смел характер, но такива мъже се срещаха толкова рядко, че маа Рамотсве бе затруднена да изброи повече от няколко. А може би не бе права? Да вземем господин Дж. Л. Б. Матекони, който бе наистина много добър човек, въпреки че в момента се държеше малко странно, или пък епископа, или починалия вече сър Серетсе Кхама, държавник и върховен вожд. Д-р Мериуедър, който ръководеше шотландската болница в Молепололе, също бе добър мъж. Имаше и други, които не бяха толкова известни, даде си сметка маа Рамотсве. Господин Потолани, който помагаше на бедняците и раздаде голяма част от парите, които спечели от магазините си, или пък мъжът, който й поправи покрива и колелото на Роуз без пари, след като видя, че имат нужда от ремонт. Всъщност добри мъже имате много и вероятно и за Мотолели щеше да се намери някой, когато му дойдеше времето. Не беше невъзможно.

Естествено, само в случай че тя искаше да има съпруг. Беше напълно възможно да си щастлив, без да си женен — или поне донякъде щастлив. Тя самата бе щастлива да бъде сама, макар че, като се вземеше предвид всичко, май все пак бе по-добре да има съпруг. Чакаше с нетърпение деня, когато щеше да може да се увери, че господин Дж. Л. Б. Матекони се храни както трябва. Както и деня, когато при някой шум нощем — а нощни шумове не липсваха в днешно време — господин Дж. Л. Б. Матекони ще е този, който отива да провери какво става. Нуждаем се от още някой в този живот, реши маа Рамотсве, от човек, когото можем да превърнем в наше божество на земята, както се казва в старата поговорка. Дали ще бъде съпруг, дете, родител, или пък някой друг, ние се нуждаем от някой, който да осмисли живота ни. Тя винаги бе имала баща си, покойния Обед Рамотсве, миньор, собственик на добитък и благороден човек. За нея беше удоволствие да се грижи за него, докато бе жив, а сега с радост вършеше едно или друго в негова памет. Но това не можеше да осмисли изцяло съществуването й.

Според някои за всички тия неща на човек не му трябва непременно да се жени. Те са прави донякъде. Няма нужда да си женен, за да си имаш някого в този живот, но пък така нямаш гаранция, че това ще е за постоянно. Не че бракът сам по себе си бе гаранция, но поне и двамата обявяваха, че искат да се съединят навеки. Дори и да се окажеше невярно, все пак поне опитваха. Маа Рамотсве нямаше време да спори с онези, които осъждаха брака. В старо време той беше капан за жените, понеже даваше на мъжете повечето права, а на жените — задълженията. Така беше при племенните съюзи, макар че с възрастта, и особено ако раждаха синове, жените ставаха уважавани и авторитетът им растеше. Маа Рамотсве не подкрепяше такъв тип брак. Според нея модерното понятие за брак — съюз на равни — правеше нещата за една жена съвсем различни. Жените направиха голяма грешка, смяташе тя, като позволиха да бъдат въвлечени в разрушаването на вярата в брака. Някои жени помислиха, че така ще се освободят от тиранията на мъжа, и донякъде това се бе оказало вярно, но също така бе дало чудесна възможност на мъжете да се държат егоистично. Ако си мъж и ти кажат, че можеш да бъдеш с една жена, докато тя ти омръзне, а след това лесно можеш да се прехвърлиш на някоя по-млада, като никой не те осъжда за това поведение — нали това не е изневяра, така че не вършиш нищо лошо, — нима това няма да те устройва напълно?