Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Маа Рамотсве гледаше в задното огледало как семейството се отдалечава, как се смалява — все едно че се връщаха в миналото. Някой ден хората щяха да престанат да вършат това — нямаше да отиват на село за сеитбата, а щяха да си купуват храната от магазина, както правят хората в градовете. Ала каква голяма загуба щеше да бъде това за страната — какво приятелство, солидарност, каква любов към земята щяха да си отидат, когато станеше това. Тя беше ходила на село като малка с лелите си и бе живяла там, докато момчетата биваха изпращани по пасищата, където с месеци живееха в пълно уединение, надзиравани само от неколцина възрастни мъже. Тя обичаше това време и никога не бе скучала. Метяха дворовете и плетяха трева, плевяха лехите с пъпеши и си разказваха дълги истории за неща, които никога не са били, но биха могли да бъдат — в някоя друга Ботсуана може би, някъде другаде.

А после, когато заваляваше, те трепереха в колибите, слушаха гръмотевиците и усещаха мириса на мълнията, когато наближи — парливия мирис на изгорял въздух. Когато дъждовете стихваха, излизаха навън и дебнеха летящите мравки, които излизат от дупките си във влажната земя и които можеш да хванеш тъкмо преди да литнат или да ги сграбчиш във въздуха, преди да изчезнат, и да ги изядеш веднага — заради вкуса им на масло.

Тя подмина Пилане и хвърли поглед към пътя вдясно, който се отклоняваше за Мочуди. Бе живяла добре там — и добре, и зле. Добре, защото беше мястото на нейното моминство, зле — защото точно там, недалече от това отклонение, беше мястото, където пътят пресичаше железопътната линия и където майка й загинала в онази ужасна вечер, когато я прегазил влакът. И макар по онова време тя да е била още бебе, маа Рамотсве така и не се освободи от тази сянка през целия си живот — сянката на майката, която не помнеше.

Вече наближаваше целта си. Беше получила подробни указания и ето че намери портата в оградата за добитъка точно където очакваше. Тя отби от пътя и слезе, за да я отвори. След това тръгна по черния път, който водеше на запад, към малка група къщи, закътани сред храсталаците, край които се извисяваше кулата на метална вятърна мелница. Това е богата ферма, помисли маа Рамотсве, и почувства моментна завист. Обед Рамотсве щеше страшно да хареса такова място; въпреки че бе постигнал много, отглеждайки добитък, не беше забогатял достатъчно, за да се сдобие с ферма от такъв калибър. Това бяха поне шест хиляди акра, а може би и повече.

Главната сграда в двора на фермата беше голяма къща с много пристройки, с червен ламаринен покрив, обградена от всички страни от сенчести веранди. Това бе първоначалната фермерска къща и към нея през годините бяха добавяни други сгради, две, от които представляваха самостоятелни къщи. От двете страни голямата къща бе оградена от буйни бугенвилии, а отзад и от едната й страна растяха дървета папая. Явно се бяха опитали да създадат колкото може по-голяма сянка, тъй като съвсем близо на запад почти виждаше с просто око началото на Калахари. Но тук все още се намираше вода и достатъчно трева и храсти за добитъка. И наистина, не толкова далече на изток започваше Лимпопо, която, макар и да не се напълваше много на място, все пак прииждаше през дъждовния сезон.

До една от външните постройки имаше камион и маа Рамотсве реши да паркира своя бял микробус край него. Имаше едно съблазнително място под сянката на едно от най-големите дървета, но щеше да е невъзпитано от нейна страна да избере него, тъй като то вероятно бе мястото за паркиране на някой от възрастните членове на семейството.

Маа Рамотсве остави куфара си на седалката до шофьорското място и се насочи към портата, която служеше за вход към предния двор на главната къща. Тя извика — щеше да е грубо да се вмъкне без покана. Никой не отговори и тя извика повторно. Този път една врата се отвори и от нея излезе жена на средна възраст, която бършеше ръцете си от престилката. Тя поздрави любезно маа Рамотсве и я покани да влезе.

— Тя ви очаква — каза жената. — Аз съм главната прислужница тук. Грижа се за старата жена. Тя ви очаква.

Под стрехите на верандата беше хладно, а още по-хладно бе в полутъмната вътрешност на къщата. Минаха няколко секунди, докато очите на маа Рамотсве се приспособят към промяната в осветлението, така че отначало всичко представляваше по-скоро сенки, отколкото форми, но после тя успя да различи стол, на които седеше стара жена, а до нея и маса, върху която имаше кана с вода и чайник.