Алегзандър Смит: Във весела женска компания

Маа Рамотсве седеше сама в любимото си кафене до търговския център на края на „Тлоквенг роуд“ в Габороне. Беше събота, нейният най-любим ден от седмицата, когато човек може да прави каквото си иска и колкото си иска, ден, в който да обядваш с приятелка в хотел „Президент“ или, както в случая, да поседиш сама и да размишляваш за случилото се през седмицата и световното положение. Това кафене беше извънредно приятно място поради няколко причини. Най-напред, гледката към редица евкалипти, чийто листак в умиротворяващо душата тъмнозелено шумолеше от вятъра и напомняше на плисъка на морските вълни. Поне така маа Рамотсве си представяше, че звучи морето. Тя никога не беше виждала океана, твърде далеч от Ботсуана, която граничеше само със суша; далеч отвъд намибийските пустини, отвъд червеникавите пясъци и безводните планини. Но тя можеше да си го представи, когато слушаше вятъра в евкалиптите и затваряше очи. Може би някой ден щеше да го види, щеше да застане на брега и вълните щяха да залеят нозете й. Може би.

Другото предимство на това кафене беше фактът, че масите заемаха открита веранда и винаги имаше нещо интересно за гледане. Въпросната сутрин например тя беше станала свидетелка на сдърпване между една девойка и нейния приятел — не успя да долови думите, но смисълът им бе пределно ясен, — а после видя как една жена одраска отстрани съседната кола, докато се опитваше да паркира. Жената спря. Бързо огледа щетите и след това се тръгна. Маа Рамотсве не можа да повярва на очите си, надигна се, за да протестира, но беше твърде късно: колата на жената вече беше свърнала зад ъгъла и бе изчезнала, а маа Рамотсве нямаше време дори да види номера.

Тя отново седна и си наля още една чаша чай. Не че подобно нещо не би могло да се случи в старата Ботсуана — би могло, — но несъмнена истина беше, че с много по-голяма вероятност би се случило в днешно време. В наши дни имаше много себични хора, такива, които явно пет пари не дават, ако одраскат чужда кола или блъснат някого, докато вървят по улицата. Маа Рамотсве знаеше, че точно това става, когато градовете се разрастват и хората се отчуждават помежду си; знаеше също, че това е следствие от забогатяването на хората, което, парадоксално, сякаш носеше единствено алчност и егоизъм. Но макар да си даваше сметка защо се случва всичко това, не й ставаше по-лесно да го приеме. Може хората по света да ставаха все по-големи грубияни, но в Ботсуана не се живееше така и тя винаги щеше да брани живота и нравите на старата Ботсуана.

Животът беше къде-къде по-добър, мислеше си маа Рамотсве, докато знаехме кой какъв е. По времето, когато тя беше ученичка в родното си селце Мочуди, всички знаеха кой си, често знаеха кои са твоите родители и родителите на твоите родители. Днес, като се върнеше в Мочуди, хората я приветстваха така, сякаш изобщо не си е тръгвала; нямаше нужда да обяснява какво прави там. И дори тук, в Габороне, където всичко се беше разраснало толкова много, хората все още чудесно знаеха коя е тя. Те знаеха, че се казва Прешъс Рамотсве, основателка на „Дамска детективска агенция №1“, дъщеря на покойния Обед Рамотсве и вече съпруга след доста проточил се годеж на най-милия и любезен автомонтьор, господин Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. А някои от тях знаеха също, че живее на „Зебра драйв“, има малък бял микробус и нейна помощничка е Грейс Макутси. И тъй разклоненията на разните взаимоотношения и връзки се разпростираха все по-надалеч и броят на нещата, които човек можеше да знае, ставаше все по-голям. Някои вероятно знаеха, че маа Макутси има брат на име Ричард, вече покойник; че е постигнала нечувания дотогава резултат от деветдесет и седем процента на заключителните изпити в Ботсуанския колеж за секретарки и че вследствие на успеха на „Училището по машинопис за мъже Калахари“ неотдавна се е преместила в много по-хубава къща в квартала Второ разширение. Подобни знания — делнични, човешки знания — помагат общността да бъде едно цяло и не ти позволяват да одраскаш чужда кола, без да се почувстваш виновен и без да направиш нещо, за да се свържеш с другия. Това обаче явно не беше имало никакво значение за онази егоистична жена в колата, изчезнала, без да съобщи за драскотината; явно тя пет пари не даваше.