Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Беше вечер и насекомите в кабинета на лекаря, които бяха успели да преминат през мрежите на прозорците, замаяно кръжаха около крушката на настолната лампа, хвърляха се срещу абажура и след това, опърлени от топлината, отлитаха назад с наранени криле. На бюрото имаше стетоскоп и апарат за измерване на кръвното налягане с гумена сфера, висяща от края му, а на стената висеше стара гравюра на мисията Куруман от средата на XIX век.

— Не съм ви виждал от известно време, раа — каза д-р Мофат. — Колата ми върви много добре.

Господин Дж. Л. Б. Матекони понечи да се усмихне, но усилието сякаш го изтощи.

— Не се… — гласът му замря. Д-р Мофат почака, но нищо повече не последва.

— Не се чувствате много добре ли?

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Много съм уморен. Не мога да спя.

— Това е много сериозно. Когато не можем да спим, винаги се чувстваме зле. — Докторът направи пауза. — Има ли нещо определено, което ви безпокои? Нещо, които ви тревожи?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се замисли. Челюстите му се движеха, като че се опитваше да произнесе някакви невъзможни думи и най-накрая той проговори:

— Боя се, че някои лоши неща, които съм извършил преди време, ще излязат наяве. Това ще ме опозори. Ще започнат да хвърлят камъни по мене. Това ще бъде краят.

— А тези лоши неща — какви са те? Знаете, че можете да говорите за тях с мен и че аз няма да кажа на никого.

— Това са лоши неща, които извърших преди време. Много лоши неща. Не мога да говоря за тях с никого, дори и с вас.

— Това ли е всичко, което бихте искали да ми кажете за тях?

— Да.

Д-р Мофат се вгледа в господин Дж. Л. Б. Матекони. Забеляза, че копчетата на яката му са закопчани накриво, връзките на обувките му са изпокъсани, видя очите му, насълзени от постоянни терзания, и разбра.

— Ще ви дам лекарство, което да ви помогне да се почувствате по-добре — каза той. — Маа Потокване казва, че ще се грижи за вас, докато състоянието ви се подобри.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна безмълвно.

— Но ще ми обещаете, че ще си пиете хапчетата — продължи д-р Мофат. — Ще ми дадете ли дума, че ще го правите?

Господин Дж. Л. Б. Матекони, забил поглед в пода, не вдигна глава.

— Моята дума не струва нищо — промълви той.

— Болестта говори така — кротко каза д-р Мофат. — Вашата дума струва много.

Маа Потокване го отведе до колата и отвори вратата. После погледна д-р Мофат и жена му, които стояха край портата, и им помаха. Те махнаха в отговор, преди да си влязат вкъщи. След това тя потегли обратно към фермата на сираците, като подмина „Тлоквенг роуд спийди моторс“, който й бе на път. Пуст и изоставен в тъмнината, сервизът не бе удостоен дори с един поглед от собственика и създателя му, докато минаваха край него.

Тя тръгна рано сутринта по хлад, макар че пътуването нямаше да отнеме повече от час. Роуз бе приготвила закуска, която изядоха заедно с децата, седнали на верандата на къщата на „Зебра драйв“. Утринта беше спокойна — преди седем, когато повечето хора отиваха на работа, по този път не минаваше почти никой. Няколко души минаха покрай тях — един висок мъж в износени панталони, който ядеше печена царевица, една жена, която беше привързала бебе на гърба си с един шал, а бебето клюмаше глава в съня си. Едно от кльощавите, недохранени съседски кучета с жълтеникава козина се промъкна край тях, заето с някакви свои тайнствени кучешки работи. Маа Рамотсве понасяше кучета, но изпитваше силна антипатия към лошо миришещите жълти твари, които живееха в съседство. Техният вой през нощта й пречеше, а те виеха постоянно — срещу сенките, срещу луната, срещу поривите на вятъра — и тя бе убедена, че именно те прогонваха от градината й птиците, които толкова обичаше. Изглежда всяка от къщите, с изключение на нейната, имаше своя дял кучешка популация и понякога животните се отърсваха от принудата на лоялността, преодоляваха взаимната враждебност и хукваха по улицата в глутница, преследвайки коли и плашейки велосипедисти.

Маа Рамотсве наля на себе си и на Мотолели ройбос; Пусо отказваше да свикне с чая и получи чаша топло мляко, в която маа Рамотсве сипа две пълни лъжици захар. Той обичаше сладко, може би в резултат на захранването със сладки неща, докато сестра му се бе грижила за прехраната му в оня двор на север, във Франсистаун. Трябваше да се опита да го приучи към по-здравословна храна, но такава промяна изискваше време. Роуз бе направила овесена каша и сега тя стоеше на масата, насипана в купички, тъмна меласа украсяваше повърхността им, а в отделна чиния имаше нарязана папая. Това е наистина пълноценна закуска за едно дете, помисли маа Рамотсве. Какво ли щяха да ядат тия деца, ако бяха останали при племето си, запита се тя. Онези хора живееха от нищо — от корени, изровени от земята, ларви, яйца на птици, — но пък ги биваше да ловуват, както никой друг, и си набавяха месо от щрауси и антилопи, неща, които хората в градовете рядко можеха да си позволят.