Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Маа Рамотсве стана.

— Не, раа, вие трябва да си заемете мястото. Аз ще седна на онзи там от другата страна.

— Не, маа — каза той припряно с променен тон. — Не искам да ви причинявам неудобство. Аз мога да седна на онзи камък.

— Не, седнете на този. Това си е вашият камък. Нямаше да седна на него, ако знаех, че е на друг човек. Мога да седна на онзи, той също е хубав. Вие седнете на този.

— Не — отказа той категорично. — Върнете се, където си бяхте, маа. Аз мога да седя на тоя камък всеки ден, а вие — не. Аз ще седна на онзи.

Маа Рамотсве отново седна с показно нежелание, докато господин Сиполели се настаняваше на другия камък.

— Донесла съм си чай, раа — каза тя. — Но има достатъчно и за вас. Нека ви почерпя, след като седя на вашия камък.

— Много сте мила, маа. Обичам чай. Пия много на работното си място. Аз съм чиновник.

— Така ли? — попита маа Рамотсве. — Това е хубава работа. Сигурно сте важна личност.

Господин Сиполели се разсмя.

— Не — каза той. — Никаква важна личност не съм. Аз съм младши чиновник. Но и това е късмет. На такъв пост обикновено назначават хора с диплома. Аз само си взех изпитите за сертификата на Кеймбридж, нищо повече. Мисля, че добре съм се справил.

Маа Рамотсве слушаше всичко внимателно, докато му наливаше чай. Бе изненадана от това, което чу — очакваше по-различен човек, дребен чиновник, възгордял се от себе си и жаден за по-висок пост. А ето че пред нея беше човек, който изглеждаше съвсем доволен от себе си и постигнатото.

— Не е ли възможно да ви повишат, раа? Не е ли възможно да се издигнете по-нагоре?

Господин Сиполели старателно обмисли въпроса й.

— Предполагам, че да — каза той след известен размисъл. — Проблемът е, че ще трябва да положа усилия да съм, където трябва, да се подмазвам, на когото трябва. Трябва да говоря каквото трябва и да критикувам подчинените си в докладите. Не ми харесва да правя такива неща. Не съм амбициозен. Доволен съм от това, което съм, наистина съм доволен.

Ръката на маа Рамотсве се поколеба, докато му подаваше чая. Изобщо не бе онова, което очакваше да чуе, и изведнъж тя си спомни съветите на Кловис Андерсън. Никога не си изграждай заключения предварително, пишеше той. Никога не решавай предварително за някого кой е и какъв е. Това може да те отклони от правия път.

Тя реши да му предложи сандвич и извади храната от найлоновата торбичка. Той беше приятно изненадан, но си избра най-малкия — още един признак на скромност. Господин Сиполели от нейните представи щеше да вземе най-големия сандвич без никакви колебания.

— Имате ли семейство в Габороне, раа? — невинно попита тя.

Преди да отговори, господин Сиполели сдъвка хапка говеждо.

— Имам три дъщери — каза той. — Две от тях са медицински сестри, едната е в „Принцеса Марина“, а другата — в Молепололе. А първородната ми дъщеря се справяше много добре в училище и отиде в университета. Много се гордеем с нея.

— Тя в Габороне ли живее? — попита маа Рамотсве, като му подаде още един сандвич.

— Не — отвърна той. — Тя живее другаде. Омъжи се за един младеж, докато следваше. Живеят извън Габороне, в ей онази посока.

— А вашият зет — запита Маа Рамотсве се замисли за миг, а после каза:

— Сигурно най–хубавото нещо, когато ожениш децата си, е да знаеш, че ще могат да те гледат, като остарееш.

Господин Сиполели се усмихна.

— Ами, сигурно е така. Но ние с жена ми имаме други планове. Смятаме да се върнем в Махалапие. Там имам малко добитък само няколко глави и парче земя. Там ще сме щастливи. Това е всичко, което искаме.

Маа Рамотсве замълча. Този очевидно добър човек явно казваше истината.

Подозрението й, че стои зад заговор за убийството на собствения си зет, явно беше абсурдно и тя се срамуваше от себе си. За да скрие объркването си, му предложи нова чаша чай, която той прие с благодарност. След още петнайсет минути разговор на всекидневни теми тя стана, изтупа трохите от полата си и му благодари, че е споделил обедната си почивка с нея. Вече знаеше, каквото искаше да знае, поне за него. Но срещата с бащата я накара да се усъмни и в предположенията си за дъщерята. Ако тя поне малко приличаше на баща си, тогава не би могла да е отровителка. Беше невероятно такъв добър и непретенциозен човек да е отгледал дъщеря, която би могла да постъпва така. Или пък не беше? Беше напълно възможно от добри родители да се пръкват лоши деца — не ти трябваше кой знае какъв житейски опит, за да знаеш това. Но в същото време това не беше много правдоподобно, което значеше, че следващата фаза на разследването щеше да изисква много по-голяма непредубеденост, отколкото беше проявила в началната.