Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Тя знаеше, че двамата чираци следят конкурсите за красота, тъй като бе чувала да ги обсъждат. Но сега главната им грижа бе да впечатлят маа Макутси и да й се подмазват. Единият дори се опита да я целуне и бе отблъснат от нея с насмешливо негодувание.

— Откога един монтьор целува шефа си? — попита го маа Макутси. — Залавяй се за работа, докато не съм натупала безполезния ти задник с някоя дебела тояга.

С помощта на младите монтьори времето за пренасяне бе съкратено значително — багажът беше натоварен в микробуса за половин час. След това двамата се качиха отзад, за да придържат шкафа с документите, и „Дамска детективска агенция №1“, заедно с табелата си, се отправи към новото си седалище. Това беше тъжен момент и маа Рамотсве и маа Макутси едва не се просълзиха, когато заключиха входната врата за последен път.

— Това е просто едно преместване, маа — каза маа Макутси в опит да утеши работодателката си. — Не е, като да затваряме.

— Знам — каза маа Рамотсве и хвърли последен поглед към гледката пред сградата, над покривите на града и короните на акациите. — Бях много щастлива тук.

Да, не закриваха фирмата, но само толкова. През последните няколко дни с всичките им вълнения и списъци маа Рамотсве можа да посвети съвсем малко време на делата на агенцията. Всъщност почти никакво, като се замисли човек. Имаше само един висящ случай, а нови не се бяха появявали, макар че сигурно и това щеше да стане скоро. Тя би могла да поиска на човека от правителството нелош хонорар за изразходваното време, но това щеше да зависи от резултата от нейното разследване. Би могла да му изпрати сметка, дори и нищо да не открие, но тя винаги се притесняваше да иска пари, ако не бе успяла да помогне на клиента. В този случай обаче щеше да се наложи да се стегне и да поиска дължимото, понеже човекът от правителството беше заможен и можеше да плати без проблем. Сигурно е много лесно, мислеше си тя, да притежаваш детективска агенция, която се занимава само с проблемите на богатите — „Детективска агенция за богаташи №1“, — тогава лесно щяха да й плащат за услугите. Но нейната агенция не беше такава, а и иначе надали би й харесала. Маа Рамотсве обичаше да помага на всички, без значение какво е общественото им положение. Тя често работеше на загуба просто защото не можеше да откаже на човек в нужда. Това е моето призвание, си казваше тя. Длъжна съм да подам ръка на всеки, който поиска помощта ми. В това се състои дългът ми — да помагам на другите, които имат проблеми. Макар че не би могла да помогне на всеки. Африка беше пълна с хора с проблеми, така че трябваше да има граница. Просто не можеш да помогнеш на всеки, но можеш да го направиш поне за тези, които се появяват в живота ти. Такъв принцип ти дава възможност да се бориш със страданията, които виждаш. Това е твоето страдание. А нека останалите се борят със страданията, които те, на свой ред, срещат по пътя си.

Но какво да се направи тук и сега за проблемите на агенцията? Маа Рамотсве реши да преразгледа списъка си и да премести случая на човека от правителството най-отгоре. Тоест налагаше се незабавно да започне да го разследва, а какво по-добро начало от бащата на заподозряната? За това имаше няколко причини — най-важната бе, че ако наистина кроят да се отърват от брата на човека от правителството, това по всяка вероятност ще да е идея на бащата, а не на съпругата. Маа Рамотсве бе убедена, че хората, които се решават на истински тежко престъпление, много рядко действат по своя собствена инициатива. Обикновено участваше още някой, който имаше изгода, или пък някой близък, който биваше въвлечен за морална подкрепа. В този случай най-вероятният съучастник беше бащата на онази жена. Ако този мъж осъзнаваше какво издигане в обществото му носеше такъв брак и ценеше такава промяна, както твърдеше човекът от правителството, тогава той сигурно щеше да покаже амбицията си да я постигне. В такъв случай за него щеше да е много удобно да премахне зет си, за да може чрез дъщеря си да сложи ръка върху значителна част от семейното богатство. Колкото повече маа Рамотсве разсъждаваше над това, толкова по-вероятно й се струваше отравянето да е идея на чиновника.

Тя сякаш чуваше мислите му, докато седи на тясното служебно бюро и размишлява над властта и силата, които го заобикалят отвсякъде и от които до него стигат само трошици. Колко ли унизително е за подобен човек да гледа как мъжът от правителството, който всъщност се пада девер на дъщеря му, го подминава в служебния си автомобил. Колко ли трудно му е да се примири с факта, че не получава полагащото му се повишение — което би се осъществило лесно, ако повече хора знаеха за връзките му с такова семейство. Ако парите и добитъкът станат негови или на дъщеря му, което бе все същото, той би могъл да зареже уронващия достойнството му пост в обществената администрация и да заживее като заможен фермер. От човек, който няма никакви животни, щеше да се превърне в богаташ с много глави добитък. От човек, който трябва да пести от всичко, за да си позволи да отиде до Франсистаун един път в годината, щеше да стане човек, който може да яде месо всеки ден и да пие „Лайън светло“ с приятелите си в петък вечер и даже да ги черпи. И всичко, което го делеше от тази мечта, беше едно нищо и никакво биещо сърце. Ако можеше да спре това сърце, щеше да преобрази живота си.