Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

— Не мислите ли така, маа? — попита тя маа Бопеди.

— Какво да мисля, маа? — отвърна маа Бопеди.

Маа Рамотсве осъзна, че се е унесла в разсъждения, и се извини.

— Просто си мислех за нашите мъже — каза тя.

Маа Бопеди вдигна вежди.

— Наистина ли, маа? Е, да ви кажа право, и аз си мисля за нашите мъже от време на време. Не много често, но понякога. Знаете как е.

Маа Рамотсве се сбогува с маа Бопеди и продължи разходката си. Пред оптиката тя се натъкна на господин Мотети Пилаи, който стоеше неподвижно и гледаше нагоре към небето.

— Думела 7 7 Добър ден (сетсуана). — Б.ред. , раа — каза тя учтиво. — Добре ли сте?

Господин Пилаи сведе поглед.

— Маа Рамотсве каза той, нека ви погледна. Тъкмо ми дадоха тия нови очила и за пръв път от години мога да виждам ясно. Ах, чудесно е! Бях забравил какво е да не виждаш размазано. И ето ви и вас, маа. Изглеждате много добре, много дебела.

— Благодаря ви, раа.

Той премести очилата по̀ към края на носа си.

— Жена ми все разправяше, че ми трябват нови очила, но аз се страхувах да дойда тук. Не я обичам тая машина, дето я използват да ти светят право в очите. Нито оная, дето ти духа право в очните ябълки. Затова отлагах ли, отлагах. Бил съм много глупав.

— Не е хубаво да се отлага, раа — каза маа Рамотсве, като си мислеше как тя бе отлагала случая на човека от правителството.

— Знам, знам — отговори господин Пилаи. — Но проблемът е, че дори да знаеш кое е най-добре да се направи, често не го правиш.

— Това е много любопитно — каза маа Рамотсве. — Но е вярно. Все едно че има двама души вътре в тебе. Единият казва: направи това. Другият казва: направи онова. Но и двата гласа са вътре в един и същ човек.

Господин Пилаи се вторачи в маа Рамотсве.

— Много е горещо днес — каза той.

Тя се съгласи с него и двамата продължиха, всеки по пътя си. Няма да спирам повече, реши тя — вече бе почти един часа, а й трябваше достатъчно време да намери мястото на господин Сиполели и да започне с него разговор, който да даде тласък на нейното разследване.

Не беше трудно да се открие дървото. То бе съвсем близо до входа на министерството — голямо акациево дърво с разлистена корона, която хвърляше широка сянка върху прашната земя. Току до дънера му имаше няколко стратегически разположени камъка, които служеха като удобни места за сядане на тези, които биха искали да постоят под дървото и да погледат как върви работният ден в Габороне. В момента, в един без пет, камъните бяха празни.

Маа Рамотсве избра най-големия и се настани върху него. Беше си донесла голям термос с чай, две алуминиеви канчета и четири сандвича — дебели филии хляб с консервирано говеждо. Сега тя извади едно от канчетата и го напълни с ройбос. След това се облегна на дънера и зачака. Приятно беше да седи на сянка, с чаша чай в ръка, и да наблюдава движението. Никой не й обръщаше и най-малко внимание — все едно че беше напълно нормално явление да видиш добре сложена жена да седи под дърво.

Малко след един и десет, когато маа Рамотсве вече бе изпила чая си и почти щеше да задреме на удобното си място, една фигура се появи от входа на министерството и тръгна към дървото. Докато човекът се приближаваше, маа Рамотсве разтърси глава, за да се ободри. Беше на служба и трябваше максимално да се възползва от възможността да разговаря с господин Сиполели, в случай че човекът, който се приближаваше, бе той — а тя мислеше, че е.

Мъжът носеше добре огладени сини панталони, бяла риза с къси ръкави и тъмнокафява вратовръзка. Точно така би трябвало да се облича младши служител в обществената администрация, който работи в някоя канцелария. Сякаш за да потвърди диагнозата, той носеше няколко писалки, спретнато защипани на джоба на ризата. Това определено беше униформата на младши чиновник, макар че в случая я носеше над четирийсетгодишен мъж. Следователно това бе чиновник, заседнал на ниско стъпало на йерархичната стълбица.

Мъжът предпазливо се приближи към дървото. Втренчен в маа Рамотсве, той сякаш искаше да заговори, но нещо му пречеше.

Маа Рамотсве му се усмихна.

— Добър ден, раа — каза тя. — Горещо е днес, а? Затова седя под дървото. Добро място в жегата.

Мъжът кимна.

— Да. Обикновено аз седя тук.

Маа Рамотсве си даде вид на изненадана.

— А, така ли? Да не би да съм седнала на вашия камък, раа? Намерих го тук и на него нямаше никой…

Той направи нетърпелив жест с ръце.

— Мой камък ли? Всъщност, така е. Това е моят камък. Но тук е обществено място и мисля, че всеки може да седи на него.