Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Човекът от правителството беше дал на маа Рамотсве фамилията на съпругата и бе казал, че баща й обича да прекарва обедната си почивка под едно дърво край сградата на министерството. Това бе всичко, което й трябваше, за да го намери — името и дървото му.

— Смятам да започна работа по новия случай — каза тя на маа Макутси, докато седяха двете в новата канцелария. — Ти си заета със сервиза. Аз ще се върна към детективската работа.

— Добре — каза маа Макутси. — Наистина, ръководенето на сервиза изисква време. Мисля, че ще бъда все така заета в бъдеще.

— Радвам се да видя, че помощниците работят здраво — каза маа Рамотсве. — Направо си ги опитомила.

Маа Макутси се усмихна съзаклятнически.

— Те са двама много глупави младежи — каза тя. — Но ние, жените, сме свикнали да си имаме работа с глупави младежи.

— Наистина — каза маа Рамотсве. — Сигурно си имала много приятели, маа. Тези момчета май те харесват.

Маа Макутси поклати глава.

— Не съм имала почти никакви приятели. Не мога да разбера защо тези момчета се държат така към мен, след като има толкова много хубави момичета в Габороне.

— Подценяваш се, маа каза маа Рамотсве. Явно си жена, която привлича мъжете.

— Така ли мислите? — попита маа Макутси, лъчезарно усмихната.

— Да — отвърна маа Рамотсве. — Някои жени стават по-привлекателни за мъжете с възрастта. Виждала съм това с очите си. Докато младите момичета, всички тия кралици на красотата, стават все по-малко привлекателни, колкото повече остаряват, другият тип жени стават все по-харесвани. Това е интересно явление.

Маа Макутси се замисли. Тя нагласи очилата си и маа Рамотсве забеляза как поглежда крадешком към отражението си в стъклото на прозореца. Тя не беше сигурна дали това, което каза, е истина, но дори и да не бе, тя щеше да бъде доволна, ако така успееше да повдигне самочувствието на маа Макутси. Нямаше да й навреди никак, ако тия две некадърни лекомислени момчета й се възхищаваха, стига да не се забърка с тях, а за маа Рамотсве бе ясно, че няма почти никаква вероятност това да стане — поне засега.

Тя остави маа Макутси в офиса и потегли с белия си микробус. Беше дванайсет и половина, щеше да й отнеме десет минути да стигне, след това щеше да има време да намери място за паркиране и да се отправи към министерството. После щеше да потърси бащата на съпругата — господин Кгоси Сиполели, чиновник в министерството, и ако интуицията й не я подвеждаше, евентуален убиец.

Тя паркира белия микробус близо до католическата църква, понеже градът беше пълен и нямаше свободни места по-наблизо. Налагаше са да походи, но тя нямаше нищо против, защото така щеше да срещне познати и да размени някоя и друга дума с тях.

Не се разочарова. Още на първия завой се натъкна на маа Глория Бопеди, майката на Чемба Бопеди, която бе съученичка на маа Рамотсве в Мочуди. Чемба се беше омъжила за Пайлът Матаниани, който наскоро бе станал директор на училище в Селиби-Пикуе. Тя имаше седем деца, най-голямото, от които наскоро стана шампион по спринт на Ботсуана в категорията под петнадесет години.

— Как е вашият бързоног внук, маа? — попита маа Рамотсве.

Възрастната жена се усмихна лъчезарно. Маа Рамотсве забеляза, че й бяха останали съвсем малко зъби и май щеше да е по-добре да й ги извадят и да ги заменят с изкуствени.

— О, той наистина е много бързоног — каза маа Бопеди. — Но е и палав. Затова се научи да тича така бързо — за да може да се измъква от неприятностите. Така се превърна в бърз бегач.

— Е — каза маа Рамотсве, — поне нещо добро е произлязло от това. Някой ден може да участва в Олимпийските игри, да тича за Ботсуана. Така светът ще види, че не само Кения има добри бегачи.

И тя отново си даде сметка, че това, което казва, не е истина. А истината беше, че най-добрите бегачи наистина бяха от Кения, където хората са много високи и имат дълги крака, много подходящи за бягане. Проблемът беше, че тсуана не бяха много високи. Мъжете бяха по-скоро набити, което беше много добре, ако трябва да се грижиш за добитъка, но не толкова добре, ако се занимаваш с лека атлетика. И наистина, повечето южноафриканци не бяха добри спринтьори, макар че понякога сред зулусите и суазите се срещаха такива, които оставяха имената си в историята на бягането, като например големият бегач суази Ричард Мавусо, по прякор Конкорда.

Естествено, бурите бяха добри спортисти. Мъжете бяха едри, с налети бедра и дебели вратове, като на индийски бикове. Играеха ръгби и изглежда доста ги биваше в този спорт, макар иначе да не бяха много умни. Тя предпочиташе мъжете тсуана, които може и да не бяха толкова едри като играчите на ръгби, нито толкова бързоноги като кенийците, но поне на тях можеше да се разчита и бяха проницателни хора.