Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Намериха ме в канавката. Нощта бе единственото, което ми беше останало, а и тя вече преваляше. Чух как колата спря, как вратите се отвориха и затвориха и после гласовете на двамата, които си говореха. Чифт ръце ме изправиха и ме задържаха в това положение.

— Пиян е — каза ченгето.

Другият ме извъртя към светлината.

— Не смърди. А и тази цепка на главата му не е от падане.

— Ограбен и пребит?

— Вероятно.

Въобще не ми пукаше как щяха да го нарекат. И без друго и двамата не бяха прави. Бях пиян преди два часа. Сега не съм. Преди два часа бях ревящ лъв. После бутилката заплува из стаята. И сега вече нямаше лъв. Беше свършен.

В този момент не бях абсолютно нищо. В мен беше останало единствено чувството, което вероятно изпитва кораб, който след като е торпилиран, потъва и се удря в дъното.

Една ръка ме хвана за брадата и бутна главата ми назад.

— А, това приятелче е скитник. Някой малко го е пооблъскал.

— От теб никога няма да излезе сержант, синко. Това е костюм поне за сто долара и му приляга твърде добре, за да е чужд. Пък и мръсотията по него е прясна, не е хванала кора.

— Добре, татенце, хайде да проверим портфейла му, да го видим кой е и да го качваме.

Ченгето с дълбокия глас се изхили, потупа ме тук-там и набара портфейла ми.

— Празен е — каза той.

По дяволите, когато тръгвах, вътре имаше две банкноти. Тази нощ си я биваше. Значи трябва да ми е струвала двеста долара.

Чух как ченгето подсвирна.

— Бая риба сме спипали.

— Някой баровец? Не ми прилича на такъв. Не и с тази мутра. Доста е поразплескана.

— Аха. Тук на картата му пише Майкъл Хамър. Частно ченге, което сега се въргаля по улиците.

— Е, като го опандизят, ще се въргаля по-малко.

Ръката, която ме крепеше, ме поизправи и ме бутна към колата. Краката ми се затътриха — две буци, увиснали на конец, които се полюшваха като махало.

— Ти се майтапиш — каза ченгето. — Има някои хора, на които тези брътвежи, дето ти излизат от устата, хич няма да им харесат.

— Кого имаш предвид?

— Капитан Чеймбърс.

Дойде ред на другото ченге да подсвирне.

— Казах ти, че това частно ченге е едра риба — обади се моето приятелче. — Иди да звъннеш в участъка. Питай какво да го правим. Само че използвай телефон, не искам това да се чува в ефир.

Другото ченге измърмори нещо и замина. Усетих как нечии ръце ме вмъкнаха в полицейската кола, тръшнаха ме на седалката и ме бутнаха да се облегна назад. После се спуснаха надолу, натикаха краката ми вътре и ги закрепиха на пода. Вратата се захлопна, после се отвори онази от другата страна. Едно масивно тяло се намърда зад кормилото и към лицето ми се понесе струйка дим. Усетих как от нея почна леко да ми се повдига.

Другият се върна и се настани на седалката до мен.

— Капитанът иска да го откараме у тях — каза той. — И ми благодари.

— Много добре. Една услуга за капитана е като влог в банката, винаги съм го казвал.

— Тогава що тъй още не си в цивилни дрехи?

— Май не ставам за тая работа, синко. Ще я оставя на вас, младоците.

Колата потегли. Опитах се да отворя очи, но трябваше да направя твърде голямо усилие и ги зарязах така, затворени.

Можеш да останеш мъртъв само толкова. Там, където в началото няма нищо, всички парчета се понасят обратно едно към друго като в кадри на избухващ снаряд, прожектирани отзад напред. Тези парчета се връщат бавно, остъргвайки стените си, докато търсят съответстващата част, а после болезнено се наместват. И накрая ти отново ставаш едно цяло, но всички белези и заздравели рани са си там, за да ти напомнят, че някога си бил мъртъв. Животът още веднъж се завръща, а с него и тъпата, пулсираща болка, светлина, прекалено ярка и заслепяваща за очите ти, и звук, който нямаш сили да изтърпиш. Плътта е немощна и тръпнеща, разпадаща се от застоя, който представлява смъртта, и гърчеща се от мъчителния огън на живота. И споменът, който събужда в теб желанието да изпълзиш обратно в онази пустош, но животът е твърде жилав, за да те остави да се измъкнеш.

Ужасното разтърсващо усещане беше вътре в мен, отломките виждаха доста зор, докато се опитваха да се съединят в едно цяло. Гърлото ми все още гореше, беше сухо и някак свито от напрегнатите мускули на врата ми.

Когато вдигнах поглед, Пат беше протегнал към мен пакета си с цигари.

— Ще запалиш ли?

Поклатих глава.