Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Лекарят опря слушалката в гърдите ми и дори и да исках, не бих могъл да го спра. Прегледът беше бърз, но въпреки това доста обстоен. Когато, свърши, той се изправи и измъкна тестето с бланки за рецепти.

— Е? — попита Пат.

— Поскитал си е. Съвсем ясно личи. Сбивания, няколко белега от куршуми.

— Той си ги имаше отпреди.

— Следите от удари са съвсем пресни. Има и натъртвания, нанесени с някакъв твърд предмет. Едно ребро…

— Обувки — прекъснах го аз. — Потанцуваха си по мен.

— Типично състояние на запой — продължи той. — По всички външни белези личи, че не е твърде далеч от пълното алкохолизиране. Знаеш в какво се превръщат.

— По дяволите! — възкликнах аз. — Престанете да говорите за мен в трето лице.

Пат измърмори нещо под носа си и се обърна към Лари.

— Някакви предложения?

— Че какво можеш да направиш с тях? — засмя се докторът. — В момента, в който ги изпуснеш от поглед, те пак си хващат пътя. Също като него — ти му купуваш дрехи и още щом помирише някоя кръчма, веднага ще ги размени за парцали и жълти стотинки, колкото да си поръча едно голямо. След като веднъж са му изпуснали края, всеки път затъват все по-дълбоко.

— Но междувременно мога да го освестя поне за един ден.

— Със сигурност. Сега е добре. Зависи доколко ще съумееш да го държиш под контрол.

Пат се изхили грубо.

— Изобщо не ми пука какво ще прави, след като го разкарам оттук. Искам го трезвен за един час. Нужен ми е.

Когато вдигнах поглед, забелязах, че докторът изгледа Пат някак странно и после се взря в мен.

— Чакай малко. Това е човекът, за когото ми разправяше преди време, нали?

Пат кимна.

— Точно така.

— Мислех, че сте приятели.

— Бяхме някога, но не можеш да бъдеш приятел с един гаден пияница. Той не представлява нищо повече от един мръсен алкохолик и аз бих му натикал задника в пандиза като всяка друга измет. Това, че едно време сме били приятели, вече не означава нищо за мен. Понякога приятелите се износват твърде бързо. Тоя се изтърка. Сега ме интересува само като част от една работа. В името на старите времена му правя някои услуги, но те са единствено заради миналото. Този път и край. После той си остава боклук, а аз си оставам ченге. Само да го пипна в крачка и ще си го получи.

Лари се засмя тихо и го потупа по рамото. Лицето на Пат се беше изопнало в неприятна гримаса. Никога до този момент не го бях виждал с такова изражение.

— Я се отпусни — каза му Лари. — Не се вживявай толкова.

— Така ненавиждам мърлячите! — каза той.

— И ти ли искаш рецепта? Сега вече има едни такива малки шишенца с транквиланти.

Пат пое въздух и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Това е, защото сега само проблем ми липсваше. — И той размаха пръст към мен. — Ей такъв като него.

Лари сведе поглед към мен така, както би огледал, който и да е екземпляр.

— Не ми изглежда от типа, създаващ проблеми. Вероятно просто поркането му харесва.

— Не, той си има проблем, нали така?

— Затваряй си устата — обадих се аз.

— Хайде, Майки, момчето ми, кажи на този човек какъв ти е проблемът.

— Пат… — намеси се Лари.

Но той отмести ръката му и продължи.

— Не, не, давай, Майк, кажи му. И на мен самия ми се иска пак да го чуя.

— Гадно копеле такова.

Тогава той се усмихна. Зъбите зад свитите му устни бяха ослепително бели, а двете стъпки, които направи към мен — доста сковани.

— Казах ти какво ще направя, ако пак много ти знае устата.

Този път бях готов. Не можех да стана, затова го сритах здраво в чатала и после още веднъж, вече в устата, когато започна да се превива. Щях да го уцеля на същото място, ако оня проклет доктор не ме беше елиминирал само с едно замахване на чантата си, с което едва не ми отнесе главата.

Мина цял час преди някой от двамата да се освести, но от този момент нататък вече нямах никакво намерение да се възползвам от следваща възможност да погодя на Пат още някой шибан номер. А той само ме чакаше да се пробвам и в мига, в който го направех, щеше да ми разпилее карантиите по пода.

Лекарят излезе и се върна, след като сам беше изпълнил рецептата, която написа за мен. Глътнах две хапчета и после той ми направи инжекция с нещо болкоуспокояващо. Пат налапа цяла шепа аспирини, но това, от което се нуждаеше, бяха няколко пиявици на бузата му, която беше цялата в синини.

Въпреки това си седеше там и всеки път, когато ми хвърляше по някой поглед, на лицето му се изписваше все онова презрение и сарказъм.

— Ти не каза на доктора какъв ти е проблемът, Майк — обади се той отново.