Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Отказа ли ги? — попита той и в гласа му прозвуча нескрита враждебност.

— Аха.

Усетих как сви рамене.

— Кога?

— Когато останах без мангизи. Хайде, престани!

— А да се оливаш имаше достатъчно, нали? — Сега гласът му звучеше направо мръснишки.

Има моменти, в които не понасяш нищо — нито да те будалкат, нито да ти опяват — просто нищо. Както каза оня тип, вече от никого не искаш нищо. Край. Опрях ръце на облегалките на стола и с мъка се изправих на крака. От усилието бедрата ми трепереха.

— Пат, не знам какво, по дяволите, целиш. Пък и не ми пука. Но каквото и да е, хич не ми харесва. Просто стой далече от гърба ми, стари приятелю.

За миг лицето му придоби уморено изражение, но после твърдостта му се възвърна.

— Отдавна вече не сме приятели, Майк.

— Хубаво. Нека да оставим нещата така. А сега, къде, по дяволите, са ми дрехите?

Той издуха силна струя дим в лицето ми и ако не ми се налагаше да стискам облегалката на стола, за да се крепя прав, щях да му забия един.

— В боклука — каза той. — И на теб мястото ти е там, но този път имаше късмет.

— Гадно копеле.

Получих във физиономията си още една доза дим, която ме задави.

— Едно време ми изглеждаше доста по-якичък, Майк. Тогава не бих успял да те пипна. Но сега, ако ми говориш такива работи, ще те побъркам.

— Копеле гадно.

Видях, че ще се стовари отгоре ми, но не можех да се помръдна — една размазана бяла плесница, която ме запокити обратно върху стола. Той се прекатури и аз се проснах на пода — безформена буца там, до стената. Не ми причини никаква болка, просто усетих в корема си някаква стегната топка, която се превърна в мъчителен сух спазъм с вкус на кръв от раната в устата ми. Усещах как при всяко свиване на стомаха ми цялото ми тяло се разтърсваше от конвулсии и когато накрая пристъпът отмина, аз лежах там, обзет от такова невероятно облекчение, сякаш бях мъртъв.

Остави ме да се изправя сам. След като почти се строполих на стола и размазаните очертания пред погледа ми се проясниха, аз казах:

— Благодаря ти, приятелче. Ще го запомня.

Пат уклончиво сви рамене и ми подаде някаква чаша.

— Вода. Ще ти оправи стомаха.

— Върви по дяволите!

Някой позвъни на вратата и той остави чашата на масата. Когато се върна, хвърли една кутия на дивана и посочи към нея.

— Нови дрехи. Облечи се.

— Нямам никакви нови дрехи.

— Сега имаш. Можеш да ми се издължиш по-късно.

— Ще се издължа на майната ти по-късно.

Той пристъпи към мен, като очевидно едва се владееше.

— Можеш да си изкараш още един в муцуната, без да си даваш зор, копеле.

Не исках да остана безучастен. Опитах се да замахна, надигайки се от стола, и също като миналия път я видях как се носи към мен, но не можах да се измъкна. Всичко, което чух, беше една звънка плесница, чийто звук ми беше познат, и стомахът ми за пореден път се опита да се сгърчи, но беше твърде късно. Блаженият мрак отново ме обгърна.

Болеше ме челюстта. И вратът. Цялата си страна чувствах така, сякаш всеки момент щеше да експлодира. Но най-непоносима беше болката в челюстта. Всеки зъб представляваше независим източник на беззвучна болка, докато тази в главата ми сякаш се беше съсредоточила зад самите ми уши. Езикът ми беше твърде удебелен, за да отроня и дума, и когато успях да отворя очи, бях принуден отново да ги стисна здраво, за да се справя с карирания десен на тавана.

Когато замайването отмина, аз се надигнах до седнало положение и се опитах да си припомня какво се беше случило. Този път се намирах на дивана и бях облечен в тъмносин костюм. Ризата беше чиста и бяла, горното копче на яката беше разкопчано, а черната вратовръзка беше разхлабена и висеше свободно. Дори обувките бяха нови и в будната част на съзнанието ми всичко това беше като наивното удивление на дете, което под току-що претърколения камък открива непознатия и странен свят на мравките.

— Събуди ли се?

Вдигнах поглед и видях Пат, който се беше изправил до вратата, а зад него стърчеше някакво приятелче, което стискаше в ръка малка черна чанта.

След като не го удостоих с отговор, Пат каза:

— Я го поогледай, Лари.

Оня, на когото говореше, извади от джоба си лекарски слушалки и ги овеси на врата си. После постепенно започнах да си спомням.

— Добре съм — казах аз. — Не удряй чак толкова силно.

— Даже не се и опитах, умнико.

— Ами тогава защо ти е тоя доктор?

— Въпрос на принципи. Това е Лари Снайдър. Той ми е приятел.

— Че какво от това?