Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Добре, Пат, Представлението си е твое. Карай. Само не забравяй, че има хиляди начини да убиеш един човек.

Усетих как Пат насочи поглед към мен.

— Въобще не ми пука за него.

Успях някак да издокарам една усмивка и се опитах да намеря подходящите думи. Не можах да постигна кулминационен ефект, но на мен си ми прозвучаха достатъчно добре.

Само две думи.

Пат беше уредил всичко с обичайната за него методична прецизност. Годините изобщо не го бяха променили. Великият организатор. Самият мистър Давай, Давай, Давай. Усетих как тъпата усмивка, изпразнена от всякакво съдържание, отново се връща и някъде от дъното на съзнанието един клиничен глас ми подсказа, че това би могло да бъде симптом на надигаща се истерия. Усмивката ми стана още по-тъпа, но не бях в състояние да я потисна.

Лари и Пат бяха застанали от двете ми страни, всеки от тях беше тикнал ръка под мишниците ми, за да ме крепят изправен и да ме примъкват напред. За всеки, който евентуално би проявил любопитство, аз бях просто поредният болен, отправил се към спешното отделение, и ако някой ме огледаше по-отблизо, даже би могъл да подуши стопроцентовото доказателство за моята неразположеност.

Накарах ги да ме отведат до тоалетната, за да повърна отново, и когато се накиснах в ледената вода, се почувствах малко по-добре. Във всеки случай достатъчно, за да изтрия тъпашката усмивка. Бях доволен, че над умивалника няма огледало. Беше минало доста време откакто се бях огледал за последен път и точно сега хич не ми се искаше да започвам отново.

Вратата зад мен се отвори и Лари проведе бърз професионален разговор с един млад лекар в бяла престилка, който беше влязъл с някакъв цивилен. Накрая Пат попита:

— Как е той?

— Отива си — каза Лари. — И няма да им разреши да го оперират. Знае си състоянието, а не иска да умре под ножа, преди да е видял твоя приятел тук.

— По дяволите, не го наричай мой приятел!

Младият лекар ми хвърли един критичен поглед, очите му пробягаха по мен от горе до долу и после за момент се спряха на лицето ми. Протегна ръка и пръстите му разтвориха клепачите ми, за да огледа зениците ми, но аз мигнах няколко пъти, за да го разкарам.

— Свали си лапите от мен, синко — казах аз.

Пат му махна с ръка да ме остави.

— Нека се мъчи, докторе. Не се опитвайте да му помагате.

Младият лекар сви рамене, но въпреки това продължи да ме наблюдава. Изведнъж за него бях станал интересен обект за психологическо изследване.

— По-добре го качете тук, горе. Не му остава много живот. Няколко минути, не повече.

Пат ме погледна.

— Готов ли си?

— Да не би да се интересуваш?

— Всъщност не. Нямаш избор.

— Нима?

Лари каза:

— Майк, карай, направи го.

Аз кимнах.

— Разбира се, защо не. И бездруго винаги ми се налагаше да му върша половината работа. — Пат стисна устни, а аз отново се ухилих. — Осветли ме какво искаш да разбереш.

Около ноздрите на Пат се появиха тънки бели линии, устните му бяха здраво стиснати и съвсем изтънели.

— Кой е стрелял по него. Това го питай.

— И каква е връзката?

Сега очите на Пат почти се притвориха и той ме мразеше и в червата, за това че отново бях започнал да разсъждавам. След миг се обади:

— Единият куршум почти го беше свършил. Вчера му го извадиха. Балистичната експертиза показа, че е от същото оръжие, с което е бил убит сенатор Нап. Ако оня боклук горе пукне, ще загубим нишката към убиеца. Ясно? Разбери кой го е прострелял.

— Дадено — казах аз. — За приятел всичко правя. Само че първо трябва да пийна.

— Никакво пиене.

— Тогава върви по дяволите.

— Донесете му едно питие — обърна се Лари към младия лекар.

Приятелчето кимна, излезе и след няколко секунди се появи отново с водна чаша, в която имаше едно голямо двойно. Поех го с ръка, която се тресеше доста зле, надигнах го и казах:

— Наздраве.

Човекът на леглото чу, че се приближаваме и извърна глава върху възглавницата. Лицето му бе изопнато и сгърчено от болка, а в очите му светеше блясъкът на идващата смърт.

Пристъпих напред и преди да успея да кажа нещо, той промълви:

— Майк? Ти си… Майк Хамър?

— Точно така.

Той ме огледа, обзет от колебание.

— Не ми приличаш на…

Знаех за какво си мислеше.

— Бях болен — прекъснах го аз.

Някъде отзад Пат изпръхтя презрително. Едва сега човекът го забеляза.

— Вън. Разкарай ги оттук.

Махнах им през рамо, посочвайки вратата, без дори да се обърна.