Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Аз само го изгледах мълчаливо. Но, естествено, Пат нямаше намерение да спре дотук.

— Майк си изгуби момичето. Малката наистина си я биваше. Щяха да се женят.

Онази огромна празнина в гърдите ми започна отново да се разтваря — бездна, която можеше да се разраства, докато ме погълне целия, докато не останеше нищо друго, освен самата тя.

— Затваряй си устата, Пат.

— На него му харесва да си мисли, че е избягала, но през цялото това време много добре знае, че е мъртва. Прати я да свърши една твърде гореща работа и тя повече не се върна. Нали така, Майки, момчето ми? Тя е мъртва.

— Може би е по-добре да забравиш за това, Пат — каза тихо Лари.

— Защо да го забравям? Тя беше и моя приятелка. Изобщо не беше нейна работа да си играе на стражари и апаши с такива вълци, ама не, тоя умник я прати. Секретарката му. Тя си имаше удостоверение за частен детектив и пистолет, но си беше просто едно момиче и повече не се върна. И сега, док, знаеш ли къде може да е? Някъде на дъното на реката, ето къде.

В този момент от мен остана само бездната. Нищото ме погълна, огромна празнота, която можеше да изстисква и изпепелява съзнанието ми, причинявайки ми такава невероятна болка, при която дори облекчението ставаше немислимо, защото нямаше място за нищо друго, освен за самата нея. Погълнат от тази болка, все пак успях да доловя някакво движение. Знаех, че съм се втренчил в Пат, чувах гласа му, но до мен изобщо не достигаше никакъв смисъл.

Гласът му прозвуча някъде отдалече.

— Погледни го, Лари. Очите му съвсем ги няма. А сега виж ръката му. Знаеш ли какво прави? Опитва се да ме убие. Иска да докопа патлака си, който отдавна не е там, защото той няма разрешително за такъв. Загуби го, провали си и бизнеса, и всичко останало, когато застреля типовете, които според него бяха пипнали Велда. О, пречука няколко боклука и се измъкна безнаказано, защото те всички бяха престъпници, спипани по време на въоръжен грабеж. И дотук с нашето мъжкарче. Какво прави той после? Изревава си душата в бутилка уиски. По дяволите, само погледни ръката му. Насочва към мен пистолет, който вече не притежава, а пръстът му натиска спусъка. Мамка му, би ме пречукал на място.

После съвсем престанах да виждам Пат, защото главата ми се въртеше и бездната отново се запълваше от яките плесници на доктора, докато за пореден път погледът ми се избистри и аз започнах да чувствам, доколкото това изобщо ми беше по силите.

Този път докторът беше загубил презрителната си усмивка. Придърпа долните ми клепачи, взря се в зениците ми, опита се да намери пулса ми и направи нещо с нокът на месестата част на ухото ми, което аз почти не усетих. После престана, изправи се и ми обърна гръб.

— Това приятелче е в делириум, Пат.

— Не би могло да се случи на някой по-подходящ.

— Не се шегувам. Клиничен случай. Какво очакваш да измъкнеш от него?

— Нищо. Защо?

— Защото бих казал, че няма да му е възможно да остане на себе си. Това малко показно беше хубаво. Не бих искал да бъде притискан повече.

— Тогава стой наблизо. Добре ще го притисна аз тоя боклук.

— Търсиш си белята. Човек в неговото състояние може всеки момент да превърти. Преди малко в един миг си помислих, че се е разбеснял, а когато стане така, не е много лесно да се освестят. Какво искаше да ти свърши?

Вече ги слушах. Не защото исках, а защото това беше нещо, залегнало твърде дълбоко в природата ми, за да го заглуша. Беше нещо, което се връщаше отдалече — като глад, който не можеш да потиснеш.

Пат каза:

— Искам от него да разпита един задържан.

За миг настъпи тишина и после:

— Ти се шегуваш.

— Да пукна, ако не е вярно. Оня тип няма да проговори пред никой друг, освен пред него.

— Откажи се, Пат. Имаш си достатъчно начини да накараш някой да си отвори устата.

— Разбира се, при нормални обстоятелства това е така, но не и когато е в болница с лекари и сестри, които непрекъснато се въртят около него.

— О-о?

— Онова приятелче са го гръмнали здравата. Държи се, само за да успее да поговори с тази отрепка. Лекарите не могат да кажат какво го крепи жив, освен волята му на всяка цена да осъществи този контакт.

— Но…

— Стига глупости, Лари. — Гласът му започна да се извисява от трудно потискания гняв. — Когато ситуацията е критична, използваме всички възможни средства. Този приятел са го гръмнали и ние искаме да знаем кой е натиснал спусъка. Това ще бъде обвинение в предумишлено убийство и ако имаме и най-малкия проклет шанс, изобщо няма да го изпуснем. Не ми пука какво ще струва да накараме този боклук да изтрезнее, но при всички случаи той ще дойде на себе си. Изобщо не ме интересува дали подобно усилие ще го убие. Той ще го направи.