Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Вратата се отвори и в стаята влязоха Пат и Лари. Отправиха едновременно погледи към тялото и после застинаха в очакване. Взряха се в мен и онова, което видяха, накара и двамата тутакси да придобият безстрастно изражение.

Лари набързо прегледа тялото на леглото, вдигна телефона и предаде съобщението на някого в другия край. След секунди пристигна още един лекар, придружен от две сестри. Удостовери ситуацията и я отрази подробно на картона.

Когато се обърна, той впери поглед в мен и с доста особено изражение ме попита:

— Добре ли се чувствате?

— Нищо ми няма — отвърнах аз. Гласът ми прозвуча като чужд.

— Искате ли още едно питие?

— Не.

— По-добре си глътнете малко — каза Лари.

— Не искам.

Пат каза:

— Майната му. — Мушна пръсти под мишницата ми. — Хайде навън, Майк. Да излезем да си поговорим.

Можех да му кажа какво да направи с този разговор, но сковаността беше все още там, смразяващо чувство, което възпира мисли и движения, болезнено, но резултатно. Така че се оставих да ме отведе до малката чакалня в дъното на коридора и се настаних на мястото, което ми посочи.

Няма начин да се опише незабавната реакция, последвала внезапен шок. Ако ме беше сполетял по друго време и в друга година, щеше да бъде съвсем различно, но сега стеблото на унинието беше изсъхнало и чупливо и отказваше да се сведе под напора на вятъра от необуздана радост.

Бях способен единствено да си седя там и да си припомням думите му, тона му, гласа му, начина, по който се сгърчи лицето му, когато ме видя. Явно беше очаквал нещо различно. Този, когото се беше стремил да открие, далеч не беше приятелчето с отличителните белези на Батъри и боклукчийските шахти по авенютата, гравирани върху лицето му.

— Кой беше той, Пат? — попитах аз с кух и вял глас.

Пат не си направи труда да отговори на въпроса ми. Усещах как очите му пълзяха по мен, докато накрая попита:

— Какво ти каза?

Поклатих глава. Само веднъж. И аз можех да бъда категоричен.

Със спокойна и безстрастна откровеност Пат продължи:

— Ще ми кажеш. Ще те обработим така, че говоренето няма да представлява никакво усилие. Ще излезе от теб, защото няма да ти е останало и едно нервно окончание, което би могло да го спре. Знаеш това.

Чух как Лари се намеси с напрегнат тон:

— Престани, Пат. Не може да понесе много.

— А на някой да му пука? Той е съвсем излишен. Боклук, воняща подгизнала отрепка. Сега знае нещо, което трябва да ми каже. И ти смяташ, че аз ще се безпокоя за него? Лари, приятелю, ти очевидно вече просто не си даваш сметка какво представлявам.

Стената пред мен беше дружелюбно светлозелена. Напълно гладка — от край до край. Като обширна тревна площ, съвсем девствена. Нямаше никакви чужди обозначения, никакви отвличащи вниманието картини. Безчувствена. Антисептична.

Усетих как Пат сви рамене и пръстите му отново се забиха в ръката ми.

— Добре, умнико. Сега ще стане така, както аз наредя.

— Вече ти казах, Пат.

— По дяволите, Лари, престани! Тази отрепка може да ни отведе до убиеца. Той научи нещо от онзи приятел и аз възнамерявам да разбера какво е то. Не ми пробутвай разни набожни тъпотии или медицински боклуци за това какво може да стане. Познавам типове като този тук. Цял живот се занимавам с тях. Непрекъснато ги пребиват по баровете, блъскат ги коли, нападат ги крадци и всеки път се отървават с някой и друг нов белег. В състояние съм да го размажа и може би той ще проговори. Възможно е и да не успея, но едно ще ти кажа. Аз ще си взема от него своето, пък после, като му дойде редът, докторите могат да съберат парчетата. Само че аз съм първи, ясно?

За момент Лари не му отвърна нищо, а после тихо каза:

— Естествено, че ми с ясно. Може би ти самият ще се възползваш от известна медицинска помощ.

Чух как Пат, докато си поемаше дъх, тихо изсъска. Като змия. Ръката му беше отпусната върху моята и дори без да го виждам, знаех как изглежда лицето му. Познавах това негово състояние отпреди, когато секунда по-късно той беше застрелял един човек.

Този път му се наложи да чуе какво щях да му кажа аз:

— Той е прав, стари приятелю. Ти наистина си болен.

Знаех какво ще последва и нямаше никакъв начин да го избегна. Беше светкавичен, беше здрав, но не ми причини никаква болка. Все едно че политаш към страната на сънищата, където всичко е тихо и събуждането е нежелателно, защото тогава наистина ще боли, а ти не искаш да изпиташ това.

— Как се чувстваш сега? — попита Лари.