Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Като мен има много. Познавам дори някои лекари, които…

— Успя да се измъкнеш доста бързо.

— Спокойно, док.

— Не се опитвам да проявявам любопитство — припомни ми той.

— Тогава карай направо.

— Добре — каза той. — Разкажи ми за Велда.

— Случи се много отдавна — казах аз.

И щом произнесох тези думи, изведнъж ми се прииска изобщо да не бях започвал, защото това беше нещо, за което мразех да говоря. Всичко беше свършено. Не можеш да върнеш времето. Нека мъртвите си останат мъртви. Ако могат. Но дали тя беше между тях? Може би, ако го кажех само веднъж, щях да бъда сигурен.

— Разкажи ми — настоя Лари.

— Пат някога говорил ли ти е нещо за това?

— Никога.

И тогава реших да му разкажа.

— Беше рутинна задача — започнах аз.

— И?

— Обади ми се някакъв си мистър Рудолф Сайвък. Беше от Чикаго, притежавал много диаманти и се оженил за една вдовица — Марта Сингълтън, наследила солидно състояние от някакво производство на машини. Известна фигура в Чикаго. Както и да е, пристигнали в Ню Йорк, където тя също искала да влезе в обществото и да представи в светските кръгове своя нов съпруг.

— Типично — каза Лари.

— За богатите кучки.

— Не си го изкарвай на тях — каза той.

— Не съм от тия, чадо — отвърнах аз.

— Тогава карай нататък.

И аз продължих:

— Тя се канеше да се натруфи с всичките скъпоценности, които й беше оставил нейният починал съпруг. Бяха страхотни и истинско изкушение за хората от занаята. Затова мъжът й искаше охрана.

Лари направи движение с ръка.

— Това е съвсем естествено.

— Разбира се. И така, той ме привика. Ставаше въпрос за един голям прием. Искаше да осигури въоръжена охрана за скъпоценностите.

— Имаше ли някаква специална причина?

— Не ставай глупав. Струваха половин милион. Повечето от работата ми се изразяваше именно в такива ангажименти.

— Безсмислени истории.

— Естествено, док, също като излишното отстраняване на апендикса.

— Туш съм.

— Карай.

После той млъкна. Секундите минаваха, а той продължаваше да изчаква. Наблюдава ме така известно време и после каза:

— Странно отношение.

— Ти си психологът, док, не аз.

— Защо?

— Мислиш си, че лекомислието е типично за буйстващите алкохолици?

— Хайде, давай нататък с тази твоя история.

— Док — казах аз, — след малко ще ти прасна един в мутрата. Усещаш ли?

— Естествено.

— Имаш ми думата.

— Вярвам ти.

— Добре, док, просиш си го. Както и да е, беше рутинна задача. В случая на мушката беше дама. По това време много от приемите бяха подложени на грабежи от една преуспяваща банда. Според тях, мангизите напразно се хабяха около шията на някоя матрона, която изобщо нямаше нужда от тях. Тази обаче беше особено важна, поне в нашия бизнес.

— Защо?

— Няма значение. Във всеки случай, тя ни нае. Прецених, че този път ще бъде по-добре да променим обичайния си начин на действие. Същата нощ имах работа по един друг случай — убийство. По-точно, ставаше въпрос за застрахователна премия, но компанията плащаше и така щеше да капне още една хилядарка. Затова сметнах, че ще бъде по-добре, ако оставя Велда да се заеме с тази работа, тъй като тя можеше да бъде неотклонно до клиентката, като я придружава дори и в тоалетната.

Лари ме прекъсна, махвайки с ръка.

— Имаш ли нещо против един прям въпрос?

— Не.

— Това ли беше важното, или си мислеше по-скоро за печалбата и че, като разделиш екипа си, ще покриеш едновременно двата случая?

Усещах, че бях започнал отново да треперя, и здраво притиснах ръце до тялото си. След няколко секунди пристъпът отмина и аз вече бях в състояние да му отговоря, без да изгарям от желание да му откъсна главата.

— Съображенията ми бяха свързани единствено със сигурността — казах аз. — Вече два обира бяха станали буквално под носа ми, само защото клиентките ми прескочиха до тоалетната.

— А… жената? Тя как прие идеята ти?

— Велда беше професионалист. Носеше пистолет и притежаваше собствено разрешително за частна детективска практика.

— И би могла да се справи с всякаква ситуация?

Аз кимнах.

— Поне с тези, които предполагахме, че могат да възникнат около въпросния случай.

— Бил си твърде самонадеян, нали?

Когато заговорих, думите почти ме задавяха.

— Знаеш ли какво, док, направо ми се молиш да ти размажа фасона.

Той поклати глава и се ухили.

— Не и ти, Майк. Вече не си това, което беше. Мога да се справя с теб толкова лесно, колкото и Пат. Почти всеки би успял.