Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Знам.

— В такъв случай, какво толкова сме дотрябвали на федералното? Не съм в оборот поне от… колко години?

— Седем.

— Много време, Арт, много време, приятелю. Нямам си разрешително, нямам си и патлак. През тези години дори щата не съм напускал. Цели седем години се опитвам да се успокоя и сега изневиделица на врата ми увисва не знам кой си от федералното. — Ухилих му се, а в същото време се опитвах да открия в изражението му причината, която го беше довела тук. — Защо?

— Коул. Ричи Коул.

— И какво за него?

— Може би ти ще ми кажеш, мистър Хамър. Той те търсеше, ти дойде и двамата разговаряхте. Искам да зная какво ти каза.

Разрових се в миналото и измъкнах една усмивка, за която си мислех, че съм забравил как да я издокарвам.

— Всички все това искат да знаят, Рикибак.

— Рикърби.

— Много се извинявам. — Зад усмивката ми се прокрадна смях. — И защо е цялото това любопитство?

— Не е важно защо, просто повтори пред мен какво ти каза.

— Тъпотии, приятел.

Той изобщо не реагира. Седеше си там с цялото трупано години наред търпение и просто ме гледаше толерантно, защото лежах в отделението за откачалки и това би могло да бъде извинение за всичко, което бях в състояние да кажа или да направя.

Накрая той продума:

— Можеш да говориш за това, нали?

Аз кимнах.

— Само че няма да стане.

— Защо?

— Не обичам припрените хора. Подмятаха ме наоколо, мъкнаха ме по разни места, на които не изпитвах особено желание да ходя, бях ритан по задника от ченге, което едно време ми се пишеше приятел, и изведнъж сега съм изправен пред перспективата да отнеса и официално обвинение, само защото се вписвам в полицейската версия за костеливия орех.

— Да предположим, че съм в състояние да ти предложа известен имунитет.

След няколко секунди казах:

— Това започва да става интересно.

Рикърби заговори, като внимателно си подбираше думите и ги отронваше една по една.

— Преди доста време ти уби една жена, Майк. Тя беше застреляла твой приятел и тогава ти беше казал, че независимо от това кой е и къде е, убиецът ще умре. И я застреля.

— Ей, затваряй си устата.

Той беше прав. Случи се много, много отдавна. Но можеше да бъде и вчера. Все още виждах лицето й, златистия тен на кожата й, невероятните руси коси и очите, които можеха да те вкусят и да те погълнат с един поглед. И все пак Шарлот беше там. Все още. Само че мъртва.

— Боли ли, Майк?

Нямаше смисъл да се опитвам да го заблуждавам. Кимнах рязко.

— Мъча се да не мисля за това.

После усетих как онова чувство пропълзя по гърба ми и разбрах какво целеше. Лицето му беше сковано, тънките бръчици около очите му бяха станали по-дълбоки и сега се открояваха, сякаш гравирани върху лицето му.

— Познаваше ли Коул? — попитах аз.

Не беше лесно да се определи какъв цвят бяха придобили очите му.

— Той беше един от нас — отвърна Рикърби.

Нямаше смисъл да реагирам. Твърде дълго търпеливо беше изчаквал, за да ми каже онова, което искаше, и сега вече нищо не можеше да го спре.

— Бяхме близки, Хамър. Аз го обучавах. Никога не съм имал син и той ми беше станал толкова близък, колкото щях да го чувствам, ако ми беше такъв. Може би сега ти е съвсем ясно защо заговорих за миналото ти. Моето е вече мъртво и аз съм този, който трябва да открие виновника за това. Би трябвало да ти звучи понятно. Освен това, трябва да ти говори и още нещо. Също като теб аз няма да се спра пред нищо. Способен съм да стигна до всякакви крайности, за да пипна онзи, който го е извършил. Дал съм дума пред самия себе си, Хамър, и съм убеден, че разбираш за какво говоря. Нищо не е в състояние да ме спре, а ти си стартовата ми позиция. — Той млъкна, смъкна очилата си, избърса ги и след като ги сложи отново, попита: — Ясно ли ти е?

— Да.

— Сигурен ли си? — Сега тонът му беше друг. Макар и едва доловима, промяната беше налице. — Защото, както вече казах, няма крайности, до които не бих посмял да стигна.

Когато спря да говори, аз продължих да го наблюдавам. Начинът, по който седеше, начинът, по който изглеждаше и овладяната му непринуденост, напомняха настръхналата поза на котка, миг преди да се хвърли в своя смъртоносен скок. И всичко това замаскирано хитро под дрехите и безобидния вид, който му придаваха очилата без рамки.

Сега той беше смъртно опасен. Твърде често хората живеят с представата, че човекът, който сее смърт, е огромен, с широки рамене, грубо, ъгловато лице, гъсто разположени зъби и линия на челюстта, представляваща истинско предизвикателство и за най-дръзките. Но това е грешка. Хората, които раздават смърт, изобщо не са такива. Те са решителни и не се спират пред нищо, а онези, които имат богат опит в изкуството да убиват, са най-опасни. Арт Рикърби беше един от тях.