Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Така беше отразено в полицейския протокол.

— И затова Пат смята, че вината за всичко това е твоя?

— Така изглежда.

— Аха. Оставил си я да върши работа, с която би трябвало да се заемеш лично.

— В началото ми изглеждаше така.

— Вероятно, но ти също смяташ, че вината е изцяло твоя. И това е било достатъчно, за да те превърне в отрепка.

— Тежки думи, приятелю.

— Даваш ли си сметка какво е станало с Пат?

— Изясни ми се.

— Тежко му е.

— Аз не смятах, че му пука.

— И вероятно никога нямаше да разбереш, ако не беше тази история.

— Късмет, приятелче. Също като това да ти забият един в мутрата.

— Но сега вече има една малка разлика, нали, Майк?

— Каква?

Обърнах глава и го погледнах. Беше от онзи тип хора, на които им се удаваше почти напълно да скриват мислите си, дори и пред печен професионалист като мен, но сега опитът не беше съвсем успешен. Разбрах какво цели.

— Добавено е нещо ново, Майк.

— Така ли?

— Само преди няколко часа ти беше един много болен човек.

— И сега всичко ме боли.

— Знаеш за какво говоря. Допреди малко ти беше просто един пияница.

— Значи вече съм зарязал тази привичка.

— Защо?

— Видях стари приятели и това ми помогна.

Той ми се усмихна, наведе се към мен и скръсти ръце.

— Какво ти каза онзи човек?

— Нищо — излъгах аз.

За момент Лари се взря в мен, усмихна се лукаво и се облегна назад, наслаждавайки се на всяка секунда от тази сцена. Когато реши, че реакцията ми ще бъде такава, каквато очакваше, той каза:

— Оня човек ти е разкрил името на убиеца.

Извърнах глава, за да не може да види изражението ми. Когато го погледнах отново, той все още се усмихваше, така че, без да го удостоя с отговор, аз извъртях очи към тавана и го оставих да мисли каквото си иска.

Лари каза:

— И сега ти ще се впуснеш сам в тази работа, точно както в старите времена, за които Пат толкова ми е разправял.

— Още не съм решил.

— Искаш ли един съвет?

— Не.

— И все пак, по-добре кажи за това на Пат. Той преследва същия човек.

— Пат може да се издъни.

— Възможно е.

Този път в гласа му прозвуча особена нотка. Извърнах се леко към него и го погледнах.

— Сега какво те безпокои?

— Не смяташ ли, че Пат знае, че криеш нещо?

— Както самият той каза — честно, приятел, хич не ми пука.

— Значи няма да му кажеш?

— Не се надявай!

— Пат ще предяви обвинение срещу теб.

— Браво на него. Когато се разкараш, ще си осигуря адвокат, който ще разкъса Пат. Тъй че по-добре го предупреди отсега.

— Ще го направя. Но заради самия себе си, премисли нещата още веднъж. Може да се окаже полезно и за двамата.

Лари се изправи и докосна с пръсти ръба на шапката си. Изражението му се промени и той леко се усмихна.

— Ще ти кажа нещо, Майк. Толкова съм слушал за теб, че имам чувството, че сме стари приятели. Помъчи се да го проумееш — аз наистина се опитвам да помогна. Понякога е трудно да бъдеш едновременно и лекар, и приятел.

Аз протегнах ръка и отвърнах на усмивката му.

— Естествено, ясно ми е. Забрави онова, дето щях да ти тресна един в мутрата. Ти сигурно би ми отнесъл главата.

Той се засмя, кимна, стисна ми ръката и излезе. Преди да стигне до края на коридора, аз вече отново бях потънал в дълбок сън.

В правителствените агенции ги дресират на изключително търпение. Не беше ясно откога си висеше там. Дребен човечец, тих, съвсем обикновен на вид, без всякакви видими признаци за твърдост, ако не знаеш как да четеш в очите му. Просто си седеше, сякаш разполагаше с цялото време на света и си нямаше друга работа, освен да ме изучава.

Но поне имаше обноски. Изчака ме, докато се събудих напълно, и чак тогава измъкна малкия кожен калъф. Отвори го под носа ми и каза:

— Арт Рикърби, Федерално бюро за разследване.

— Не може да бъде — казах саркастично.

— Добре си поспа.

— Колко е часът?

— Четири и пет — каза той, без изобщо да погледне часовника си.

— Вече е доста късно.

Рикърби уклончиво сви рамене, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Не и за хора като нас — каза той. — Никога не е прекалено късно, нали? — Пусна една усмивчица, но зад очилата очите му далеч не се усмихваха.

— Казвай какво има, приятел — подканих го аз.

Той замислено кимна, без да прибере усмивчицата си.

— Мислиш ли, че си… да речем, способен да водиш свързан разговор?

— Значи си ми прочел картона?

— Така е. Говорих и с твоя приятел — лекаря.

— Добре — казах аз, — забрави за етикета на анонимните алкохолици. И него съм го имал, нали знаеш?