Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Но сега го нямаше.

Дък-Дък Джоунс, нередовен посетител на бар „Детелина“, седеше в будката и си човъркаше зъбите, докато четеше последния брой на списание „Кавалиър“, и половин минута, след като бях застанал отпред, вдигна поглед, направи гримаса и чак тогава ме позна.

— О, здрасти, Майк.

— Здравей, Дък-Дък — казах аз. — Какво правиш тук?

Той сви рамене под пуловера си и вдигна вежди.

— От време на време помагам на Стария Дюй. Като отива да похапне, например. Не знаеше ли?

— А сега къде е?

Дък-Дък отново прибягна до красноречивото свиване на рамене.

— Ами, той вчера хич и не се появи. И аз к’во, взимам ключа и отварям вместо него. Днес пак същата работа.

— Че откога Стария Дюй го няма по цял ден?

— Виж, Майк, човекът си остарява. Вече май съвсем редовно си го замествам, веднъж седмично, откакто тръгна по лекари. Казват, че имал нещо вътре, ей таквиз работи. Тая, последната година все нещо го боли.

— Ключът в тебе ли стои?

— Разбира се. Отдавна сме приятели. Той ми плаща добре. Къде-къде по-хубаво, отколкото всяка вечер в бара с парцала. Пък и това тук не е лошо. Колкото щеш списания със снимки. Има даже и транзистор.

— Досега пропускал ли е два дена един след друг?

Дък-Дък сбърчи лице, замисли се за секунда и после поклати глава.

— Това му е за пръв път. Знаеш го Стария Дюй. Нищо не ще да изпуска. Никога.

— Ти провери ли у тях?

— Не. Мислиш, че трябва ли? Да не би да е болен или нещо такова?

— Сам ще го направя.

— Добре, Майк. Живее на Втора, точно до ресторанта — долу в мазето, третата врата. Ще трябва да…

Кимнах рязко.

— Виж, Майк, ако не му е добре и иска да остана още известно време, мога да го замествам. Нищо няма да пипам. Можеш да му кажеш.

— Добре, Дък.

Вече се отдалечавах, когато гласът му ме застигна.

— Хей, Майк.

— Какво?

Хилеше се през изпочупените си зъби, но в очите му се четеше искрено недоумение.

— Абе… много странно ми изглеждаш. Съвсем си друг от оня път, когато те видях за последно в „Чинк“ Заряза ли пиенето?

Ухилих му се в отговор.

— Дано да е за добро — казах аз.

— Значи пак я подкарваме — засмя се той.

— Няма начин — отвърнах аз.

Стария Дюй беше собственик на тази сграда. Не беше кой знае какво, но тя и будката за вестници бяха неговата застраховка срещу ужасяващата мисъл за социалния патронаж, една сигурна защита срещу презрените проекти за подобряване условията на живот в града и в щата. На първия етаж се помещаваше един второразреден козметичен салон, а на последните два живееха семейства, които работеха в същия район. Стария Дюй живееше съвсем скромно в мазето, тъй като имаше нужда само от една стая, където да си готви и да спи.

Пробвах вратата, но тя беше здраво заключена. Единствените прозорци бяха тези, които гледаха към улицата, но те бяха с предпазни метални решетки, забити в тухлената стена още откакто беше построена сградата. Почуках още веднъж, този път по-силно, и дори извиках, но никой не ми отговори.

И тогава отново ме обзе онова странно чувство, с което бях свикнал да се съобразявам, но толкова отдавна не го бях изпитвал, че сега ми се стори почти ново и за пореден път си помислих колко дълго време не се бях озовавал на мрачно място, където да ми се налага да си имам работа с убийство.

Й така… колко години бяха минали оттогава? Нямах патлак. И мен самия хич ме нямаше. Сега представлявах само онова, което беше останало от онази проклета алкохолизирана отрепка, и ако имаше въобще нещо, то се свеждаше до един прост рефлекс и нищо повече.

Така че заложих на рефлекса и отворих вратата с визитката, която ми беше дал оня висок мършав човек, тъй като бравата беше стара и отстрани в рамката имаше голяма дупка. Мушнах визитката навътре, докато ключалката изщрака, бутнах вратата и застанах там, където за всеки вътре в стаята представлявах съвсем лесна мишена. Бях сигурен, че не ме застрашава нищо, защото твърде много пъти се бях озовавал на косъм от смъртта, за да не разпозная кънтящия звук на тишината.

Той лежеше на пода по очи, с изпънати крака и ръце, главата му беше обърната на една страна, така че се беше вторачил в стената с характерното за мъртвеца изражение. Лежеше там в локва супа, сготвена от собствената му кръв, избликнала от зеещата в гърлото му огромна рана. Кръвта отдавна се беше съсирила и всмукала в пукнатините на дървения под, а цветът й от ален беше станал кафяв и наоколо започваше да вони.

Някой вече беше претърсвал стаята. Въпреки че не бе отнела много време, работата беше свършена прецизно. По оставените белези се виждаше, че е пипал специалист, някой с достатъчно опит, който изобщо не е бързал и е познавал всяко възможно скривалище, така че да не изпусне нито едно. Претърсването беше извършено най-напред из стаята и после отново се бе съсредоточило върху тялото на пода. Шевовете на сакото бяха старателно разпрани, обувките също, джобовете бяха обърнати навън. Но вратата беше заключена и това не беше следа, оставена от човек, успял да открие онова, което е търсил. Точно обратното — беше доказателство, че този някой беше ударил на камък и сега се нуждаеше от време, за да размисли или да изчака, а може би и да проучи кой друг се опитва да намери същото нещо.