Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Без да отговори, той затвори. Вперих поглед в китката си, но там вече нямаше часовник. Смътно си спомнях, че го бях продал някъде и си казах, че съм пълен идиот, защото беше един чудесен „Ролекс“, а вероятно съм изпил парите от него за половин ден. Или пък ме бяха пребили заради тях. По дяволите!

През прозореца виждах часовника на сградата на „Парамаунт“. Беше шест и двайсет. Улицата беше лъснала от ситния дъжд, който най-накрая беше завалял, и потокът на движението беше като гигантски червей, който се опитваше да пропълзи в търбуха на града. Отворих прозореца и от ресторантите долу до мен достигнаха ароматите на готвеща се вечеря поне на десет нации. За първи път от дълго време тази миризма ми се стори приятна. После включих нощната лампа на бюрото и отново заех мястото си зад него.

Рикърби пристигна, сложи пред мен увит сандвич и две кутии „Блу Рибън“ и седна с вяла усмивка. Беше много особена, не усмивка на дружелюбност, а на очакване — от онези, на които не отвръщаш, а по-скоро изчакваш, докато изчезнат.

Накарах го да ме изтърпи, докато приключих със сандвича и едната бира, а после казах:

— Благодаря за всичко.

Той се усмихна отново.

— Струваше ли си?

Очите му излъчваха онова невъзмутимо спокойствие, зад което беше почти невъзможно да се проникне.

— Вероятно. Не зная. Поне засега — казах аз.

— Тогава да го обсъдим.

Аз също се усмихнах леко. Като видях как се промени лицето му, за миг се запитах как ли съм изглеждал.

— Нямам нищо против, Рикети.

— Рикърби.

— Извинявай — казах аз. — Ама нека да го направим в стил въпрос — отговор. Освен това искам аз да съм пръв.

— Не си в положение, от което можеш да диктуваш условия.

— Мисля, че съм. Тази история ми беше натресена, нали така?

Той сви рамене и ме погледна, все още запазвайки търпение.

— Това изобщо няма значение. Питай ме каквото искаш.

— Случаят възложен ли ти е официално?

Рикърби не се нуждаеше от много време, за да извърши правилната категоризация. Беше съвсем лесно да се ориентираш, стига да знаеш как, тъй че той просто леко сви рамене.

— Не. В момента с убийството на Ричи се занимава местната полиция.

— Те знаят ли кой е той?

— Предполагам, че вече са разбрали.

— И твоят отдел няма да окаже натиск?

Само се усмихна, нищо повече.

Аз казах:

— Нека да го формулирам по този начин: ако смъртта му е последствие от задача, която е изпълнявал в момента, заради случай, по който е работил, тогава твоят отдел би се заинтересувал.

Рикърби ме изгледа, а мълчанието му потвърждаваше предположението ми.

— Само че — продължих аз, — ако е станал жертва на обстоятелства, които биха могли да бъдат в ущърб на някого, тогава смъртта му ще си остане частен проблем на местната полиция и другата му самоличност ще бъде запазена в пълна тайна. Така ли е?

— Изглеждаш доста добре запознат с машинациите в нашия отдел, така че сам си прави изводите — отвърна Рикърби.

— И ще си ги направя. Бих казал, че в момента положението е висящо. Сега са те командировали заради личния ти интерес към този случай. Но не могат да те отзоват, тъй като в противен случай ти ще се оттеглиш и ще се заемеш с него самостоятелно.

— Знаеш ли, Майк, за човек, който до неотдавна беше безнадежден алкохолик, мисълта ти е ужасно бистра. — Той смъкна очилата си и преди да ги сложи отново, внимателно ги избърса. — Започвам да изпитвам жив интерес към тази страна на твоята личност.

— Нека да те осветля, приятелче. Беше си шок. Твърде бързо се вдигнах на крака и това, че внезапно се сблъсках със смъртта в трезво състояние, здравата ме раздруса.

— Не съм много сигурен — каза той. — Както и да е, продължавай с въпросите си.

— Каква беше работата на Ричи Коул?

След като замълча за момент, той каза:

— Я не ставай глупак. Естествено, че не знам. Пък и да знаех, никога не бих изнесъл подобна информация.

— Добре, с какво се занимаваше за прикритие?

Той само поклати глава и се усмихна.

Аз продължих:

— Каза ми, че ще направиш всичко възможно, за да спипаш онзи, който го е убил.

Този път мина цяла минута, преди да сведе поглед към ръцете си и после отново да го насочи към мен. За това време беше успял да извърши наум няколко бързи изчисления.

— Аз… не виждам какво значение може да има това сега — каза той. Когато млъкна, за момент мъката сгърчи устните му, после продължи. — Ричи работеше като моряк.

— Член на профсъюза?

— Да, имаше си членска карта.