Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Бюрото й беше там, във вестибюла, с все така покритата пишеща машина отгоре и с акуратно подредените едно върху друго писма отпреди години, очакващи отговор. Последната й бележка продължаваше да си стои до телефона, а някакъв странстващ паяк я беше облякъл в одежди от прозрачни нишки.

Кошчето за боклук си стоеше там, където го бях запратил с шут, почти сцепено от ритника ми. Двата тапицирани стола и старата пейка, които използвахме за клиенти, се въргаляха до стената, където ги бях запокитил. Вратата към офиса ми зееше отворена и сякаш нишките на паяжината я бяха привързали за рамката. Зад нея видях бюрото и стола си, открояващи се смътно на фона на сивата пелена от сумрак, която беше единственото, останало от превалилия ден.

Влязох вътре, разкъсвайки с ръка паяжините, и седнах на стола. Около мен се стелеха прах и безмълвие и внезапно се пренесох в миналото, седем години назад. Зад прозорците се издигаше един съвсем различен Ню Йорк, а не онзи, който бях напуснал, защото откакто за последен път бях погледнал навън от този прозорец, старият беше срутен и съграден отново. Но там долу, на улицата, шумовете изобщо не се бяха променили. Хората също. Смъртта и разрухата — главните надзиратели на живота към страховитата бездна — си бяха там, някои бавно, други бързо, но винаги неизменно си вървяха по същия път.

В продължение на няколко минути аз просто стоях, люлеех се на стола си, възкресявайки забравеното усещане и звука от него. Хвърлих небрежен поглед към чекмеджетата, без да си спомням какво е имало в тях и все пак изпитвах насладата от съприкосновението с познатите вещи. Бюрото беше старо, почти антика, останка от някоя солидна консервативна корпорация, която беше снабдявала служителите си с най-доброто.

Ако горното чекмедже се издърпаше докрай, отзад се отваряше малка ниша, издълбана в масивната конструкция, и когато мушнах ръка в тясното празно пространство, открих, че и другата реликва си беше на мястото. Един 45-калибров колт автоматик, първокласен модел от армията на САЩ, производство 1914 година. Съхраняван в пластмасов калъф, той все още беше добре смазан. Проверих състоянието му и установих, че беше като живо същество, сеещо смърт, с едно-единствено основно предназначение.

Върнах го на мястото му зад кутията с пълнителите, наместих отново чекмеджето и го затворих. Денят на оръжията беше седем години по-назад. Не днес.

Сега аз бях от хората, които не струваха нищо. Само една погрешна стъпка и Пат щеше да ме спипа, а там, накъдето се бях запътил, ако допуснех и най-малката грешка, те щяха да ме докопат.

Пат. Този мърляч наистина ме беше подгонил яко. Питах се дали Лари беше прав, като твърдеше, че Пат също е бил влюбен във Велда.

Кимнах разсеяно, защото той се беше променил. Освен това имаше и нещо друго. За седем години Пат трябваше да се е издигнал нагоре в служебната йерархия. Досега вече трябваше да е инспектор. Може би, ако е искал да постигне нещо, просто не са му стигнали силите, изпуснал е шанса да направи своя голям удар, за да го повишат, или пък, ако все пак беше опитал, вероятно се е провалил.

Майната му, помислих си аз. Сега се беше юрнал да спипа убиеца, а той беше едра риба. Този, който беше застрелял Ричи Коул, по всяка вероятност беше убиецът и на сенатор Нап, а може би беше и непознатият, сложил край на живота на Стария Дюй. Е, аз бях една крачка пред Пат. Сега на главата му щеше да се стовари още едно убийство, но аз бях единственият, който беше в състояние да намери връзката между Дюй и останалите.

А това ме поставяше в центъра на събитията.

Е, добре, Хамър, казах си аз. Преди си бил глупак. Виж какво можеш да направиш сега и го направи както трябва. Тя е някъде и е жива. Жива! Но докога? И къде? Убийците действат необезпокоявани и тя вероятно е в списъка.

Протегнах разсеяно ръка към телефона, ухилих се щом чух сигнала „свободно“, после измъкнах от джоба си визитката, която ми беше дал мършавият, и набрах номера на брокерската агенция „Пиъридж“.

Той очевидно ме очакваше и когато попитах „Рикърби?“, в слушалката нещо изщрака.

— Остава ти малко време — обади се Арт.

— Не ми трябва време. Трябваш ми ти, и то веднага. Мисля, че се налага да поговорим.

— Къде си?

— В собствения си офис, благодарение на жеста на един мой приятел. Сграда „Хакард“.

— Стой там. Идвам след десет минути.

— Добре. Донеси ми един сандвич.

— Нещо за пиене?

— А, не, без такива работи. Може би само една-две „Блу Рибън“, нищо повече.