Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Не се притеснявай, Дюй, ще го пипна — казах аз, а гласът ми прозвуча странно приглушен, сякаш долиташе от миналото.

Избърсах грижливо ключа на лампата, дръжката, затворих вратата и я оставих така, както я бях намерил. После се гмурнах в лабиринта от улички, каквото представляваше в тази си част Ню Йорк, и много скоро отново се озовах на булеварда. Беше почнало да вали.

Казваше се Нат Дрътман. Беше собственик на сградата „Хакард“, където едно време държах офис, и сега, седем години по-късно, си беше все същия, само още малко помъдрял и посивял около очите. Седеше зад бюрото си и вдигна поглед към мен така, сякаш се бяхме разделили вчера.

— Здравей, Майк.

— Здрасти, Нат.

— Радвам се да те видя.

— Благодаря — казах аз.

Този път той задържа поглед върху мен и се усмихна — една усмивка, изпълнена с надежда.

— Мина толкова време.

— Твърде много.

— Зная. — Той ме гледаше в очакване.

— Разпродаде ли вехториите от офиса ми? — попитах аз.

— Не.

— Складира ли ги някъде?

Поклати глава само веднъж.

— Не.

— Престани да се будалкаш с мен, малкият — казах аз.

Той направи характерното за Лоуър Ийст Сайд движение с рамене и остави усмивката да си виси на лицето му.

— Все още са си там, Майк.

— Не и след цели седем години, приятел — казах аз.

— Че толкова ли време мина?

— За някой, дето им иска мангизите — да.

— Кой има нужда от мангизи?

— Нат…

— Да, Майк…

Усмивката му беше непроницаема.

— Без шегички.

— Пазиш ли си ключа? — попита той.

— Не. Нямам ключ. Вече нищо нямам.

Той протегна ръка и ми подаде едно блестящо късче месинг. Поех го машинално и погледнах номера, залепен върху него — едно тлъсто 808.

— Приготвил съм ти го специално — каза той.

Напънах се, доколкото можах, да бъда гаден.

— Разкарай се, Нат.

Но той не прие позата.

— Няма защо да ми благодариш. Знаех си, че ще се върнеш.

— По дяволите! — възкликнах аз.

На лицето му се появи особено изражение. Докосна едва-едва очите му и ъгълчетата на устата му, но разбрах, че съм го засегнал.

— Седем години, Нат! Това прави страхотен наем.

Не се канеше да спори. Получих същото свиване на рамене, което си вървеше с онова странно изражение.

— За теб свалих до долар на година, докато отсъстваш.

Погледнах ключа и усетих как раменете ми се напрягат.

— Нат…

— Моля те, не казвай нищо. Просто го вземи. Помниш ли времето, когато ти беше онзи, който даваше? Помниш ли Бърни и онези хора? Спомни си…

— Добре, Нат.

Внезапно появилото се напрежение изчезна от лицето му и той се усмихна отново. Аз казах:

— Благодаря, приятел. Никога не знаеш…

От устните му се отрони лек смях и той каза:

— Ами, много добре си знам. Това прави седем долара. Седем години — седем долара.

Измъкнах още една десетачка и я оставих на бюрото му. С напълно сериозно изражение той ми върна три долара, даде ми разписка и после каза:

— Имаш си и телефон, Майк. Старият номер. И без благодарности. Оги Стрикланд дойде да ти върне онези шестстотин долара, които ти дължеше, и ми ги остави. От тях ти платих сметката за телефона. Ако ги изчислим точно, даже може нещо да ти е останало.

— Задръж го за такси по поддръжката — казах аз.

— Радвам се да те видя отново тук, Майк.

— И аз, Нат.

— Изглеждаш ми доста зле. Както преди ли ще бъде, Майк?

— Вече никога не може да бъде както преди. Да се надяваме, че ще стане по-добре.

— Разбира се, Майк.

— И все пак, благодаря ти, приятел.

— За мен беше удоволствие, Майк.

Погледнах ключа, стиснах го в юмрука си и си тръгнах. Когато бях вече при вратата, Нат каза:

— Майк…

Аз се обърнах.

— А Велда?

Не откъсваше поглед от очите ми.

— Затова ли се върна?

— Защо?

— До мен достигат най-различни истории, Майк. На два пъти дори те мярнах. Известни са ми неща, които никой друг не знае. Ясно ми е защо изчезна. И разбирам каква е причината да се върнеш. Дори те очаквах, защото бях сигурен, че един ден ще се появиш отново. И ето че сега си тук. Като се изключат очите ти, изобщо не приличаш на себе си. Но те никога няма да се променят. Изглеждаш скапан, измършавял, много по-зле отпреди. Без обаче да се смятат очите ти, а това е най-лошото.

— Тъй ли?

Нат кимна.

— Да, за някого — каза той.

Тикнах ключа, завъртях го и натиснах дръжката. Беше като завръщане в родното огнище, когато спомените те връхлитат и все пак не си в състояние да си припомниш всички подробности. Беше предизвикателство, което изискваше сила, и това ме накара рязко да отворя вратата, защото исках да видя как беше някога и как можеше да бъде.