Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Когато казах на човека, обслужващ асансьора в сграда „Триб“, че искам да намеря Хай, той ме изгледа някак странно. Вероятно всякакви типове са го търсили тук по никое време. Ако беше преди, това приятелче изобщо нямаше да ми задава въпроси, но сега положението беше съвсем различно. Старият Майк вече го нямаше.

Оцветени в златно, буквите гласяха: ХАЙ ГАРДНЪР. Почуках, отворих вратата и го видях. Гледаше ме втренчено, докато накрая ме позна и с едва доловимо напрежение в гласа каза:

— Майк…

Прозвуча почти като въпрос.

— Много време мина, Хай.

Но тоя винаги успяваше да си остане добро момче. Никога не беше особено придирчив. Той каза:

— Прекалено много. Вече се чудех.

— Както и много други хора.

— Но не по същите причини.

И ние се ръкувахме — двама стари приятели, които си казват здрасти далече от миналото. Навремето и двамата бяхме големи и въпреки че сега той се беше издигнал, а аз пропаднал, все пак си бяхме останали приятели, и то добри.

Той се опита да запълни огромната празнота на толкова години раздяла с една пура, тикната насред усмивката му, и успя да го направи, като ми казваше безмълвно, че всъщност нищо не се е променило, откакто за първи път двамата си бяхме поиграли на патлаци в един бар и на другия ден от тази история той беше запълнил цяла колона в пресата.

По дяволите, чели сте писанията му, познавате ни.

Седнах, махнах на нафуканата блондинка, която сега използваше за секретарка да излезе от стаята и се облегнах назад с наслада. Седем години бяха твърде дълъг период, за да успяваш все още да се наслаждаваш, на каквото и да е.

Приятелите. Аз все още ги имах.

— Изглеждаш скапан — каза Хай.

— Вече ме информираха.

— Истина ли е това, което чувам за теб и Пат?

— Мълвата бързо се разнася.

— Знаеш как е в този бизнес, Майк.

— Разбира се, не се напъвай да бъдеш любезен.

— Ти си глупак — засмя се той.

— Всички сме такива. Повече или по-малко.

— Вярно, ама ти си върхът. Знаеш ли какъв слух се носи в момента?

— Мога да предположа.

— Можеш друг път. Нищо не знаеш. Нямаш представа какво се донася в този офис. Разбрах, когато те подбраха. Когато беше в къщата на Пат, знаех точно къде се намираш. И ако наистина искаш да си наясно, всеки път, когато беше в отрезвителното с неустановена самоличност, и за това имах информация.

— Господи, и защо не ме измъкна оттам?

— Майк — засмя се той около пурата си. — Имах си собствени проблеми. Когато не можеш сам да си оправиш бакиите, кой изобщо може да го направи? Освен това смятах, че за теб това ще бъде едно полезно изживяване.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Той премести пурата в другия край на устата си. — Но аз наистина се тревожех.

— Е, много мило, все пак — казах аз.

— Сега е по-зле.

Хай извади пурата си, изгледа ме многозначително, изтръска пепелта в един пепелник и впери очи в моите.

— Майк…

— Хайде, давай, Хай.

Той беше откровен. Не играеше номера. Сякаш изобщо не беше минало толкова време и ние се разправяхме за първи път.

— Ти си отрова, Майк. Приказката е тръгнала.

— За теб ли?

— Не. — Той поклати глава. — Те не закачат петото съсловие. Опитаха се да го направят с Джо Унгермах и Виктор Райзел и видя какво им се случи. Тъй че не ми бери грижата.

— И ти си се безпокоил за мен?

Хай изръмжа, запали нова пура и ми се ухили. Беше вдигнал очилата горе на главата си и човек никога не би помислил, че той е нещо повече от един безвреден мърляч, само че щеше да сбърка. След като дръпна от пурата си, той каза:

— Отдавна престанах да се тревожа за теб. Сега какво искаш от мен? След тези седем години трябва да е нещо голямо.

— Сенатор Нап.

Ами че естествено — мислеше си той, — след всичките тези седем години кой е луд да предположи, че ще се върнеш заради някаква дреболия? Майк Хамър преследва линейки. Майк Хамър внезапно станал реформатор или е зает с граждански проблем? По дяволите, всеки би се сетил. Тоя Майк няма да се върне току-така, без да е подхванал нещо голямо. Това е убийство, Майк. И каква ще бъде сензационната новина? Има хляб в тази история, нали? Надушил си следите на убиец, точно както в старите времена, и не се опитвай да ме пързаляш, защото аз вече съм виждал тези очи на тигър. Ако бяха сини или кафяви като на другите, може би нямаше да усетя, но ти имаш тигрови очи и те блестят. Така че не ме будалкай. Казвай направо. Веднага!

Нямаше нужда да изрича всичко това. Всяка дума беше изписана на лицето му, точно както ми го беше казвал преди. Сега вече не беше необходимо да го чувам отново. Стигаше ми само да го погледам.