Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Преди време се вдигна шум около някаква афера с една Вашингтонска агенция.

Аз кимнах.

— Спомням си добре. Съпругът ми членуваше в комитет, който беше засегнат от нея. — Тя направи малка пауза. — Значи вие сте Майкъл Хамър. — Смръщи лице още по-силно.

— Нещо повече ли очаквахте?

Усмивката й беше дяволита.

— Не зная със сигурност. Може би.

— Бях болен — казах аз, като се хилех.

— Да — отвърна тя — виждам. А сега на въпроса — какво правите тук? Това част от работата ви ли е?

Нямаше смисъл да я лъжа.

— Не — казах аз. — Но има някаква връзка и вие можете да ми помогнете.

— Как?

— Имате ли нещо против да ми опишете подробностите около убийството на съпруга ви, или за вас това е твърде болезнена тема?

Този път в усмивката й се прокрадна горчивина.

— Много сте прям, мистър Хамър. Както и да е, това е минало и аз не се боя да говоря за него. Ако сте имал желание, можехте да прегледате протоколите по случая. Нямаше ли да бъде по-лесно?

Оставих погледа ми да се плъзне по нея и се засмях.

— Сега вече се радвам, че дойдох.

Лаура Нап също се засмя.

— Е, благодаря ви.

— Но след като ми задавате този въпрос, аз действително прегледах материалите върху случая.

— И се оказа недостатъчно?

Свих рамене.

— Не зная. Предпочитам да чуя всичко от източника.

— Мога ли да попитам защо?

— Разбира се — отвърнах. — Изникна нещо, въз основа на което убиецът на мъжа ви може да се свърже с още едно убийство.

Лаура бавно поклати глава.

— Не разбирам.

— Това е едно шантаво предположение, нещо повече, една възможност, която се опитвам да проверя. Оръжието, с което е бил застрелян съпругът ви, е било използвано при убийството на още един човек. В този смисъл подробностите, които тогава са изглеждали незначителни, сега могат да се окажат важни.

— Ясно. — Тя се дръпна от облегалката на стола, наведе се към мен, обгърнала с ръце коленете си, а в очите й просветна непроявен до този момент интерес. — Но защо тук се озовавате вие, а не полицията?

— И те ще се появят. Засега все още става въпрос за сфера на пълномощия. Но много скоро ще ви се наложи да се срещнете със служител от Ню Йорк, вероятно придружен от местните, и те ще се интересуват от същите въпроси. Аз обаче не притежавам официален документ, за да се промъкна, и затова гледах да се добера дотук първи.

Тя за пореден път пусна едва забележима усмивка и я остави да затанцува по устните й, миг преди да заговори отново.

— А ако не се съглася да говоря, ще ме ударите ли?

— По дяволите — казах аз. — Никога не удрям дами. — Веждите и се вдигнаха в насмешлива изненада. — Винаги ги ритам.

Избухна в смях, приятен и гърлен, и съвсем не ми беше трудно да разбера защо тя все още беше кралица в откачената светска върхушка на столицата. Възрастта сякаш изобщо не я беше докоснала, въпреки че беше в онези най-прекрасни години малко след четирийсетте. Косите й искряха с леки руси отблясъци — нюанс, който се съчетаваше безупречно с кадифеното сияние на кожата й.

— Ще говоря — засмя се тя, — но ще получа ли за това награда?

— Разбира се, няма да ви ритна.

— Звучи вдъхновяващо. Какво искате да знаете?

— Разкажете ми какво се случи.

За момент тя се замисли. Очевидно подробностите бяха там, в съзнанието й, все така ярки, въпреки че споменът за тях вече не събуждаше предишната болка. Накрая каза:

— Беше малко след два часа призори. Чух, че Лео стана, но това не ми направи впечатление, тъй като той често слизаше долу за среднощни закуски. Следващото, което достигна до слуха ми, беше гласът му. Той крещеше на някого и малко след това се разнесе един-единствен изстрел. Аз скочих, изтичах долу и го видях на пода. Издъхваше.

— Каза ли нещо?

— Не… извика два пъти името ми и умря. — Тя сведе поглед към нозете си и после отново вдигна очи. — Обадих се на полицията. Но не веднага. Бях стъписана.

— Случва се.

Тя отново прехапа устни.

— Полицаите бяха склонни да… с една дума, ядосаха се. Смятаха, че непознатият е имал достатъчно време да се измъкне. — Погледът й се замъгли и се понесе назад във времето. — Само че аз не съм се забавила повече от няколко минути. Най-много. Всъщност може изобщо да не е минало никакво време, преди да се обадя. Просто тези първи мигове ми се губят.

— Както и да е, не се безпокойте. Тази част вече няма никакво значение.

Лаура замълча за момент и после кимна утвърдително.

— Прав сте, разбира се. Е, и тогава полицията дойде, но вече нищо не можеха да направят. Който и да беше онзи човек, той беше излязъл през френските прозорци на кабинета навън в мрака, после беше притичал през двора, през външната порта и беше изчезнал с колата си. Нямаше следи от автомобилни гуми, а отпечатъците от стъпки, които беше оставил, не доведоха до нищо.