Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Лоша работа.

— Това е положението. Виж какво, ако искаш да се запознаеш с подробностите, ще уредя да ми изпратят протокола от моргата.

— Ще ти бъда признателен.

Малко след като се беше обадил по телефони, и стаята влезе едно момче и остави на бюрото му дебел кафяв плик. Хай го вдигна, прецени тежестта му на ръка, подаде ми го и каза:

— Тук се съдържа цялата информация по убийството.

— После ще има нужда и от още.

— Разбира се — съгласи се той. — Зная как работиш.

Станах и си сложих шапката.

— Благодаря ти.

— Няма проблеми, Майк. — Той се наклони назад заедно със стола и свали очилата си. — Пази се. Изглеждаш скапан.

— Не се притеснявай.

— И все пак не си навирай главата под сатъра. За няколко години нещата могат доста да се променят. Вече не си това, което беше. Много хора ще искат да си разчистят сметките с теб точно сега.

Аз му се ухилих в отговор.

— Повечето от тях вече го направиха.

Хващате скоростната магистрала Ню Йорк, която води извън града, стигате до Кингстън и поемате по планинския път, който минава през едно от местата с най-красивата природа на света. При Финиша отбивате на север, след пет или шест мили стигате до местността „Върбите“ и виждате дървената вила в швейцарски стил. Тя е сгушена сред планинските възвишения, охранявана е от сипкави смърчове, високи по двайсет метра, и е приласкана от буен поток, който танцува по своя път между камъните точно пред нея.

Вилата беше огромна, бяла, съвсем подходяща за сенатор и все пак изглеждаше обитаема, което я лишаваше от претенциозност. Личеше си, че в нея са вложени много пари, но това беше обяснимо, тъй като сенаторът беше страшно богат. Той си беше спечелил парите сам и ги беше харчил както на него му харесваше, а точно тази вила му беше любимата.

Подкарах нагоре по лъкатушещата алея за коли и угасих мотора пред самата къща. Когато докоснах звънеца, отвътре до мен достигна напевният му звук и след като постоях така около минута, реших да го натисна отново. Не ми отвори никой.

За да бъда съвсем сигурен, излязох през отворената порта, заобиколих къщата по една застлана с плочи пътека, която водеше към вътрешната част и извиваше между декоративните храсти. Те така успешно закриваха задния двор, че още преди да се изкачиш, не се виждаше нищо.

От едната страна имаше плувен басейн, а от другата — тенискорт. Между тях се беше сгушила малка постройка със зелен покрив и външни кабини за душове. Очевидно това беше съблекалня.

В началото си помислих, че тук също е безлюдно, но после съвсем слабо, някъде отдалече, до мен достигна приглушена музика. Жив плет ограждаше югоизточния край на басейна и в ъгъла през сключените клони, се подаваше върхът на пъстър чадър за маса.

Останах там няколко секунди, мълчаливо загледан в нея. Беше сложила ръце под главата си, очите й бяха затворени и тя се беше изтегнала под слънчевите лъчи в блажено спокойствие. Горната част на банския й преливаше в зряла пищност, от която оставаш без дъх. Долната част, смъкната доста под трапчинката на пъпа като бикини, разкриваше възхитителната белота на плътта й, контрастираща с тена на тялото, там, където слънцето го беше обсипвало с целувки. От дишането стомахът й се вдлъбваше и после отново се издигаше в нежна заобленост. Тя се обърна леко настрани, протегна се и изпъна пръстите на краката си, от което по стегнатите й бедра заигра гъвкава вълна от мускули.

— Здравейте — казах аз.

Очите й се отвориха, насочиха се сънливо към мен и тя ми се усмихна.

— Ох! — Усмивката й стана по-широка и сякаш хвърли шепа красота върху лицето й. — О, здравейте. — Без да ме помоли, аз й подадох хавлиения халат, който беше преметнат през масата. Тя го пое, усмихна се отново и го наметна на раменете си. — Благодаря ви.

— Не е ли малко студено за тази работа?

— Не, щом си на слънце. — Тя посочи шезлонга до нея. — Моля. — След като седнах, тя сгъна своя стол и отново се настани в него. — Така, а сега, мистър…

— Хамър. Майкъл Хамър. — И аз се опитах да скалъпя една усмивка за нея. — А вие сте Лаура Нап?

— Да. Познаваме ли се отнякъде, мистър Хамър?

— Никога не сме се срещали.

— Но у вас има нещо, което ми е познато.

— Едно време доста се появявах по вестниците.

— Така ли? — Прозвуча като въпрос.

— Тогава бях частен детектив.

Тя се смръщи и впери в мен изпитателен поглед, а белите й зъби се открояваха с блясъка си върху сочната й долна устна, която тя леко беше прехапала.