Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— А къщата?

Тя ме погледна и сбърчи чело.

— Сейфът беше отворен и празен. Полицията смята, че или Лео е изненадал крадеца, след като оня вече е отворил сейфа, или пък самият крадец го е принудил да го отвори и когато Лео се е хвърлил срещу него, другият го е застрелял. По сейфа нямаше абсолютно никакви следи. Бил е отворен със съответната комбинация.

— Колко човека знаеха тази комбинация?

— Доколкото ми е известно — само Лео.

— Вестниците писаха, че в сейфа не е имало нищо важно — казах аз.

— Така е. Имаше само неколкостотин долара в брой, две — три счетоводни книги, застрахователните полици на Лео, няколко правни документа и мои бижута. Книгите и документите бяха намерени на пода непокътнати, така че…

— Какво представляваха бижутата?

— Имитация.

— В пресата беше цитирано ваше изявление за стойност някъде около хиляда долара.

Тя не се поколеба и в поведението й не пролича опит да извърта.

— Така е, фалшификати на стойност хиляда долара. Те бяха имитация на оригиналните екземпляри, които пазя в трезор. Тяхната цена възлиза на близо сто хиляди долара.

— Едно фалшиво местонахождение не е по-малко основание за грабеж.

Очите й показваха, че тя не беше съгласна с мен.

— Никой не знаеше, че държа там тези имитации.

— С изключение на двама души.

— О?

Аз казах:

— Вашият съпруг и убиецът.

Смисълът на думите ми най-накрая стигна до съзнанието й.

— Той не би споменал за това пред никого. Не, тук грешите. Това изобщо не беше толкова важно за него.

— Тогава защо ги бяхте сложила в сейфа?

— Съвсем нормално е да бъдат там. Освен това, както самият вие казахте, щяха да бъдат силна примамка за всеки, който не разполага с нищо по-добро.

— Защо вие не знаехте комбинацията?

— Не ми беше необходима. Това беше единственият сейф в къщата — в кабинета на Лео, а що се отнася до неговите работи, аз нямах нищо общо с тях.

— Някакви прислужници?

— По онова време имахме двама, но още тогава бяха много възрастни, сега вече покойници. Пък и бездруго не допускам някога да са подозирали, че притежавам два комплекта бижута.

— Заслужаваха ли доверие?

— Бяха с Лео през целия му живот. Да, можеше да им се вярва абсолютно.

Облегнах се назад на стола си и сега вече се опитвах да се вкопча и в най-малката възможност.

— Има ли някаква вероятност сейфът да е съдържал и още нещо, за което не сте знаела?

— Разбира се.

Приведох се напред в напрегнато очакване.

— Лео действително може да е държал там още нещо, но се съмнявам. Доколкото разбирам, имате предвид онова, което би могло да се окачестви като държавна тайна?

— Не е изключено. Сенаторът беше човек с доста високо положение в апарата на правителството.

— При това много умен — намеси се тя. — Документите от правителствено значение стояха непокътнати в сейфа му в банката и след смъртта му бяха незабавно прибрани от ФБР според указанията, които беше оставил на бележка в офиса си. — Тя изчака един момент, като ме наблюдаваше как се мъча да се добера до някаква неясна за нея информация. После попита направо:

— Мога ли да знам какво се опитвате да разберете?

Този път нямаше отговор. Твърде лесно всичко се сведе до далеч не необичайно съвпадение. Едно и също оръжие беше използвано при две убийства. Случва се доста често. Тези две убийства бяха разделени от години и по всички факти личеше, че нямат никаква връзка помежду си.

— Беше само един опит, това е — казах аз. — Но изглежда, нищо не пасва.

Тя тихо каза:

— Съжалявам.

— Няма какво да се прави. — Аз станах със съзнанието, че не изпитвам никакво желание да приключа разговора ни. — Може причината действително да са били бижутата, но един истински професионалист би трябвало предварително да има точна информация за онова, което търси, а домът ви едва ли е мястото, към което би насочил удара си някой аматьор.

Лаура протегна ръка, аз я поех и й помогнах да се изправи. Беше като разгъване, като движение на полегнала край камината огромна котка, която се надигаше, но беше така непринудено, че нито за миг не добиваш усещането за някаква хитрост, а забелязваш само сходство.

— Сигурен ли сте, че няма друго?…

— Може би само още едно нещо — казах аз. — Ще ми разрешите ли да огледам кабинета?

Тя кимна, като протегна ръка и докосна моята.

— Каквото пожелаете.

Остави ме сам в стаята, докато се преобличаше. Този кабинет беше място за мъж, само един мъж можеше да се чувства удобно тук, място, подредено и използвано от един мъж с вкус към живота. Бюрото беше масивно, от тъмно дърво, почти антикварно по стил, което като ефект се съчетаваше чудесно със столовете с тъмна кожена тапицерия и оригинални маслени платна на морски пейзажи. Ореховата ламперия беше с ръчно изработена дърворезба, беше много стара, добре излъскана и подхождаше на износения ориенталски килим, който трябва да е бил донесен с някой клипер на заселниците от Нова Англия.