Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Нежно я притеглих към себе си. Тя не се съпротивляваше. Вдигна глава, впери поглед в лицето ми и когато опрях устни до нейните, тя ме целуна непринудено и сърдечно, по начин, който по-скоро изразяваше радост от среща, отколкото тъга от сбогуване, и това докосване събуди в мен усещания, които отдавна смятах за мъртви.

Докато потеглях с колата си, тя стоеше на вратата и ме гледаше. Все още беше там, когато излязох на шосето и се скрих от погледа й.

Тихият глас от брокерската агенция „Пиъридж“ ме информира, че мога да се срещна с мистър Рикърби след двайсет минути в закусвалнята на ъгъла на Шесто авеню и Четирийсет и пета улица. Когато влязох, той вече седеше на една странична маса с чашка кафе пред себе си — един търпелив посивял човечец, който очевидно разполагаше с цялото време на света.

Сложих на масата собствената си чашка кафе, седнах срещу нето и казах:

— Много са ти особени присъствените часове.

Той пусна една дежурна усмивка — трениран и все пак несъзнателен жест, предназначен за всеки, който би могъл да ни наблюдава в момента. Но в очите му не се четеше търпение. Те сякаш водеха свой собствен живот, държани винаги нащрек от някаква смътна сила. Последният брой на „Нюз“ беше сгънат на вътрешната страница, където малка снимка изобразяваше под ъгъл лежащото на пода мъртво тяло на Стария Дюй. Ченгетата бяха хвърлили вината за убийството на терористите от района.

Рикърби ме изчака, докато казах:

— Днес се срещнах с Лаура Нап.

После кимна:

— Разследвахме доста щателно този вариант.

— Разбрахте ли за сейфа? Имал е вградена алармена система.

Той кимна още веднъж.

— За твоя информация ще ти кажа следното. Нито един отдел не успя да установи някаква връзка между смъртта на сенатор Нап и убийството на Ричи. Ако смяташ, че в сейфа се е намирала някаква държавна документация, дълбоко се лъжеш. Нап притежаваше дубликати на всички документи, които бяха у него, и ние ги прибрахме до един.

— Освен това и тези фалшиви бижута — добавих аз.

— Зная. Съмнявам се, че те означават нещо, дори и с оглед прикритието на Ричи. Май няма съмнение, че въпросното оръжие е било използвано за две различни цели. Всъщност, оттогава постъпи информация, че със същата марка пистолет е извършено още едно убийство, този път в Лос Анджелис. Станало е преди година, а жертвата е един търговец на употребявани коли.

— Значи идеята не я бива.

— И не е оригинална. — Той остави чашата с кафето и се взря в мен през масата. — Пък и мен не ме интересува никой друг, освен Ричи. — Той направи кратка пауза, помълча няколко секунди и после добави:

— Вече реши ли да ми кажеш каква информация получи от него?

— Не.

— Е, поне няма да ми се налага отново да те наричам лъжец.

— Зарежи тая работа.

Леката усмивка на Рикърби бавно угасна и той сви рамене.

— Тогава кажи какво искаш.

— Коул. Нужна ми е информация за него.

— Веднъж вече говорихме за това.

— Добре, каза ми, че било тайна. Но сега той е мъртъв. Ти искаш убиец, аз искам убиец и ако не се споразумеем по някакъв начин помежду си, никой не получава нищо. Това ясно ли ти е?

Пръстите му така стискаха чашата, че ноктите му побеляха от напрежението. Остави да мине цяла минута, преди да вземе окончателно решение.

— Представяш ли си колко хора търсят този… убиец? — попита той.

— И аз съм бил в този бизнес, приятел.

— Добре. Ще ти кажа следното. Не зная абсолютно нищо за последната мисия на Ричи и дълбоко се съмнявам, че ще се добера до нещо, но едно поне знам със сигурност — той изобщо не трябваше да се връща тук. Наруши заповедите и ако не го бяха убили, щеше да получи мъмрене от началството.

— Но Коул не беше новак — казах аз.

И за първи път Рикърби загуби самообладание. В погледа му се четеше объркване, смущение от този внезапен провал на нещо, което той самият беше изградил.

— Ето това е най-странното.

— Тъй ли?

— Ричи беше четирийсет и пет годишен. От 1941 работеше ту в един отдел, ту в друг, а досието му беше безупречно. Изключително стриктен човек, който за нищо на света не би нарушил заповед. Би могъл да се приспособи към ситуацията, ако това се налага, но дори и в подобен случай, пак би се съобразявал с известни разпореждания. — Той млъкна, хвърли ми един поглед над чашата си и бавно поклати глава. — Аз просто… не мога да си го обясня по никакъв начин.

— Нещо го е принудило да се върне.

Този път очите му отново възвърнаха обичайния си любезен поглед. Беше си позволил тези няколко мига и толкова. Сега пак се беше върнал към работата, същността на много дълги години самодисциплина и за случайния наблюдател изглеждаше почти безчувствен.