Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Нито пък аз, чадо.

— Тогава изчезвай.

Ухилих се, само дето си беше направо озъбване.

— Разкарай се.

Ръката ми улучи гърдите му, точно когато се обръщаше, и като се олюляваше идиотски, размахвайки ръце, той се тръшна по задник. Дребосъкът се приведе и се хвърли към мен, като си въобразяваше, че ми нанася страхотен удар, но с един ритник аз му размазах физиономията и го оставих да подсмърча до стената.

До този момент всички в бара се бяха обърнали към вратата и вече никой не разговаряше. Човек можеше да види възбудата, изписана на лицата им. Струваше им се много забавно, защото някой почти беше успял да прескочи рова с вода, само че не съвсем. Очакваха с нетърпение да видят какво ще последва, например, когато здравенякът се надигне от пода и успее да се задържи на краката си, а очевидно той самият също чакаше този момент.

В настъпилата тишина някой внезапно се обади:

— Десет към едно за Сладура — и също толкова тихо някой друг каза:

— За теб — пет към едно.

Отново с бавно движение всички се извърнаха и погледнаха към смешния дребен човечец в дъното — съсухрен и мърляв, но очевидно със слабост към залаганията, независимо от компанията. Някой се засмя и каза:

— Пепър знае нещо.

— Ами да — каза смешният човечец.

Но до този момент приятелчето беше успяло да се изправи на крака, на лицето му беше изписано колко много му харесва цялата тая работа и за проклетия ми даде ред да нанеса първия удар.

Не му причиних болка. Той ми го показа и се нахвърли отгоре ми, както и очаквах. Отново се озовах в онзи стар свят отпреди седем години, когато ближех мръсотията по пода и повръщах по него, чувствайки как вътрешностите ми се раздират, гърчейки се от онова диво засукване на кости, които поддават под още по-тежки кости, и докато на бара другите се кикотеха и крещяха, оня тип бавно ме убиваше до мига, в който накрая ми просветна, че това наистина ще стане и тогава му забих един ритник в топките. Сякаш целият свят се беше сгромолясал върху плещите му. Той се сгърчи в една бълваща купчина с изцъклени очи, пълни с омраза, в очакване на мига, когато неописуемата болка в стомаха щеше да отмине, и щом това стана, той посегна към колана си и измъкна един трийсетсантиметров нож. В този момент настъпи краят, и то за всички, защото аз също се пресегнах, а никое острие няма шанс пред този грамадански четирийсет и петкалибров копелдак, който можеше да изтрещи толкова пъти. Когато зърна лицето ми, очите му отново се изцъклиха и той каза „Съжалявам, Майк“ и да съм го оставел, защото не съм бил оня, за който ме мислел, той го разбрал, та затова да не съм го гърмял. За момент беше буквално на косъм и много добре го разбираше, после аз си прибрах желязото, без да спускам предпазителя, стъпих върху ножа, счупих го и казах на здравеняка да стане. Смешното човече на бара каза:

— Значи ми се падат общо петдесет.

— Казах ви, че Пепър знае нещо.

Здравенякът се изправи и каза:

— Нямам нищо срещу теб, Майк, това ми е работата.

Собственикът се приближи и се засмя:

— Съвсем като в старите времена, а, Майк?

— Трябва да си подбираш биячите, Бени Джо.

— Имат нужда от малко тренировки.

— Само че не върху мен.

— Изложи се тази вечер. За момент си помислих, че Сладура ти видя сметката.

— Не и когато имам патлак.

— Че кой знаеше? И през всичкото това време ти си се разкарвал без желязото си? Разбрах, че една нощ даже Гари Мос те е поотупал. Тебе! Вече си стар, Майк.

Из бара всички очи бяха насочени към мен и ме гледаха с любопитство и учудване.

— Те не ме познават, Бени Джо.

Дребният пълен човек сви рамене.

— Ами че кой искаш да те познае? Така си измършавял. Какво ще кажеш сега да се изнесеш оттук?

— Не почвай и ти, Бени Джо — казах аз. — Не ми казвай, че и ти напираш.

— И още как. При мен постоянно се въртят разни здравеняци. Само че хич не ми трябват застаряващи мъжаги. Те все се опитват нещо да доказват. Ще викна ченгетата и ще те подберат. Така че по-добре изчезвай, ясно?

Докато ми говореше, дори не го поглеждах, но сега не пропуснах да се обърна и да измеря с очи тлъстия дребосък — едно приятелче, което познавах от петнайсет години и което трябваше да има повече ум в главата си. То цял живот се беше напъвало да припечели нещо отгоре, но сега му се налагаше да опита дебелия край.

Тъй че отправих поглед към него, бавно и невъзмутимо, видях върху лицето му отражението на собственото си изражение и казах:

— Ще ти хареса ли, ако ти размажа топките, Бени Джо? Няма кой да ме спре. Искаш ли да извъртиш един тенор за този нещастен бардак, в който се подвизаваш като собственик?