Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Това пък откъде го знаеш?

Дребосъкът сви рамене и махна на бармана да се приближи.

— Майк, аз съм бил там. Много бира сме изпили заедно. — Той ми подаде нова халба и вдигна собствената си. — Ричи Коул беше момче, което направи доста мангизи, приятелю, не забравяй това. Щеше да ти хареса.

— Къде се намира квартирата му?

Бейлис пусна една широка усмивка.

— Я стига, Майк. Казах ти, че е приятел. И ако сега случайно е в беда, не смятам да му утежнявам положението.

— Не можеш — казах аз. — Коул е мъртъв.

Съвсем бавно той остави халбата на бара, обърна се с лице към мен, а челото му се набразди от бръчки.

— Как така?

— Застрелян.

— Знаеш ли какво, Майк? Винаги съм си мислел, че някой ден ще му се случи. Беше си му в картите.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях му патлаците. Имаше си ги таман три в един куфар. И освен това ме използваше за някои неща.

След като не отговорих, той сви рамене и се усмихна.

— Аз съм стара пушка, Майк. Помниш ли? Някои работи, дето ги зная отдавна, зализаните момченца по вестниците и досега не са ги научили. Все още имам връзки, които ми снасят по някой и друг долар тук-таме. Пък и нямам проблеми, правил съм толкова услуги, че сега ми се връщат, а, повярвай ми, тая работа с пенсията изобщо не стои така, както ти се вижда на пръв поглед. Тъй че аз си изкарвам по малко долари с добре подбрани указания и умни идеи. Сега за Коул — така и не успях да разбера какво точно беше нацелил, но без съмнение той се домогваше до някаква специална информация.

— Колко специална?

— Е, за мислещ човек като мен си беше специална, защото някой дребен контрабандист, за какъвто той се представяше, нямаше да се стреми да научи онова, което той искаше да знае.

— Хитро — обадих се аз. — Ти това каза ли го на Коул?

— Естествено — ухили се Бейлис, — но ние и двамата бяхме врели и кипели в онова, което вършехме, и се разбирахме само с един поглед. Никога не бих го дебнал.

— Хайде да отидем да огледаме квартирата му.

— Хайде първо да ми кажеш какъв беше той в действителност?

В момента си беше истинска драка, един Бейлис Хенри от старите времена, още преди да се пенсионира, най-добрият в тази тематика, сбръчкано човече, което обаче нямаше намерение да отстъпи и сантиметър.

Изобщо не ми пукаше за националната сигурност, както пишат по книгите, и затова казах:

— Ричи Коул беше федерален агент и остана жив достатъчно дълго, за да ме въвлече в тази история.

Той изчака известно време, като ме наблюдаваше, после сви решително рамене и нахлупи шапката над очите си.

— Ти даваш ли си сметка в какво се забъркваш? — попита ме той.

— И преди съм бил гърмян — казах аз.

— Да, ама все още не си бил мъртъв.

Жилищната кооперация беше една сграда от червеникавокафяв камък в Бруклин, която по войнишки маниер беше застанала рамо до рамо с още петдесет такива — цяла редица четириъгълници като лица, а прозорците й наподобяваха мрачните безизразни очи на удушен мъртвец с подпухналия език на малка каменна веранда, сякаш висяща от зейналата му уста.

Останалото вече не беше особено трудно, не и когато си се родил в този град, а и бездруго нямаш какво да губиш. Бейлис каза, че стаята била на партера откъм гърба на сградата, тъй че ние минахме в задния двор през мазето три къщи по-нататък, прескочихме дъсчените огради, които разделяха един куп боклук от друг, докато накрая се добрахме до прозореца, който ни трябваше, и се вмъкнахме вътре. Никой не ни видя. Или пък, ако все пак ни бяха видели, бяха решили да си траят. Ето какво местенце си беше.

В широкия колкото пръст лъч на джобното фенерче успях в тъмнината да откроя един диван, евтино кресло, бюфет и бюро. За обзаведена стая под наем, обстановката тук носеше белезите на лично присъствие, което пасваше с онова, което беше предположил Бейлис. Съществували са моменти, в които Ричи Коул е пожелавал нещо повече от най-елементарните човешки удобства, които трудно можеше да очаква в квартал като този.

Във вградения гардероб висяха някакви дрехи: тренчкот, плътно дънково яке и няколко ризи от груба материя. В единия ъгъл се виждаха чифт стари рибарски ботуши до над коленете и едни износени туристически обувки. В шкафа имаше бельо и няколко спортни фланелки, но нищо, което би подсказало, че Коул съвсем не е бил онова, за което се е представял.

Мястото, където открих отговора, беше бюрото. За всеки друг той не би имал никакъв смисъл, но за мен това наистина беше отговор. Ужасен, вледеняващ отговор, който сякаш ме връхлетя като облак, който смазваше и разкъсваше, докато си помислих, че всеки момент ще се пръсна.