Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Коул притежаваше един съвсем обикновен евтин фотоалбум. В него можеха да се видят обичайните снимки на какво ли не — от пивоварната Фокинг до моста Сан Франциско; снимки на Коул с разни момичета, на други момичета с други момчета, или просто на сами момичета — по подобие на хиляди други моряци, които се опитват да поддържат визуално подобие на живота.

Но още на първите няколко страници от албума юмрукът се заби в стомаха ми, тъй като на тях беше Коул отпреди много време, седеше на една маса в някакъв бар, отзад се виждаха няколко типа от ВВС, от едната му страна стояха двама редници от Осма ескадрила, а от другата… Там, до Ричи Коул, беше Велда.

Прекрасна, с черни гарванови коси, вързани на дълга конска опашка, гърдите й, изпълнили до краен предел роклята без ръкави, сякаш заплашваха всеки момент да се освободят. Устните й бяха нарочно навлажнени, а усмивката й — преднамерено лукава. Единият от редниците я гледаше с нескрито възхищение.

Бейлис прошепна:

— Какво ще кажеш, Майк?

Аз поклатих мълчаливо глава и отгърнах един лист.

— Нищо.

Няколко страници по-нататък се появи отново. На едната снимка стояха пред някаква кръчма заедно с един войник и момиче в униформата на WREN 1 1 Женски корпус към Британските ВМС. — Б.пр. , а на другата — до останките на разрушена от бомби сграда. До нея беше застанал същият войник, но момичето беше друго. В този албум нямаше нищо необичайно. Снимките вътре бяха сложени там отдавна. Както и писмата. Шест от тях бяха от 1944 година, адресирани до Коул, виждаше се номерът на някаква пощенска кутия в Ню Йорк и въпреки че съдържанието им беше съвсем безобидно, от него личеше, че двамата ги свързваше трайно познанство. Там беше и името на Велда, смешното „В“, което тя изписваше, зеленото мастило, което винаги използваше, и независимо от съзнанието, че по онова време дори не бях подозирал за съществуването й, омразата, която в момента изпитвах към Коул, беше болезнена. Радвах се, че е мъртъв, но ми се искаше да съм го убил аз. Поех дъх, задържах го за момент, после бавно издишах и вече не беше чак толкова зле.

Усетих, че Бейлис ме докосва по ръката и казва:

— Добре ли си, Майк?

— Разбира се.

— Намери ли нещо?

— Нищо съществено.

Изръмжа под нос.

— Задръстил си се с боклук.

— Това си е мой специалитет — съгласих се аз. — Хайде да се махаме оттук.

— Ами онези пистолети? Куфарът му трябва да е тук някъде.

— Не ни трябват. Да тръгваме.

— Значи си открил нещо. Би могъл да задоволиш любопитството ми.

— Добре — казах аз. — Излезе, че Коул и аз сме имали общ приятел.

— Това има ли някакво значение?

— Може би. Сега да изчезваме.

Той излезе пръв, аз го последвах и спуснах прозореца. Минахме по същия път, прехвърлихме се през дъсчените огради, които бяхме прескочили и на идване — първо Бейлис, подбутван от мен, и след него аз. Точно прехвърлях последната, когато внезапно до ръката си чух хрущене на дърво, а после почувствах как нещо подръпна ръкава ми към гредата. В този момент инстинктът и мигновената реакция ме сграбчиха отново и аз се строполих върху Бейлис, като в същото време измъкнах 45-калибровия и без дори да мога да се ориентирам откъде идваха безшумните изстрели, аз гръмнах с оглушителния трясък на този тежък мускет, който раздра нощта и с отекващ тътен извести на целия свят, че птичката е жива и има зъби.

От далечината до нас достигна дрънчене на консервни кутии, трополене на нечии крака, после шумно се отвориха прозорци, разнесоха се крясъци и ние двамата побързахме да изчезнем. Вървяхме по същата пътека, по която се беше измъкнал и нашият преследвач, но преднината му беше твърде голяма. Задните светлини вече се смаляваха надолу по улицата и след още няколко минути иззад ъгъла щеше да се покаже дежурната полицейска кола.

Не я дочакахме.

Шест пресечки по-нататък хванахме такси, отправихме се към бара на Ед Дейли и там слязохме. Нямаше нужда да обяснявам на Бейлис каквото и да е. Преди време самият той твърде често беше преживявал всичко това. Тресеше се целият и изглежда не можеше да престане да се налива. Вече беше излял в гърлото си две двойни, когато ме погледна с особено изражение и тихо каза:

— Господи, никога няма да се науча да си затварям устата.

Брокерската агенция „Пиъридж“ би могла да бъде каквото и да е. Бюрата, столовете, кантонерките и пишещите машини не означаваха нищо, въпреки че с тях се изчерпваше всичко. Единствено присъствието на посивелия човек с очилата, който седеше сам в ъгъла на чашка кафе, носеше определен смисъл.