Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Е? — каза Арт Рикърби и аз знаех какво имаше предвид.

Поклатих глава. За момент той ме изгледа мълчаливо, а после отново отпи от чашката с кафе. Този тук много добре знаеше как да изчаква. Сега не бързаше за никъде, не се суетеше да предотвратява нещо. Просто очакваше мига на отмъщението, защото станалото беше станало, а рано или късно времето щеше да бъде на негова страна.

— Достатъчно добре ли познаваше Ричи? — попитах аз.

— Така мисля.

— Той поддържаше ли някакви връзки?

За момент лицето му помрачня, но после любопитството надделя и той остави чашката с кафе, за да извърне глава.

— По-добре обясни какво имаш предвид.

— Момичета, например — казах аз.

Когато отново се обърна, беше придобил предишното безстрастно изражение.

— Ричи беше женен. Съпругата му почина от рак през 1949.

— О? Откога се познаваха?

— Бяха израснали заедно.

— Деца имаха ли?

— Не. И Ричи, и Ан знаеха, че тя е болна от рак. Въпреки това след края на войната двамата се ожениха, но не искаха да оставят деца с това непосилно бреме.

— А преди това?

— Доколкото знам, винаги са си били верни един на друг.

— Дори по време на войната?

В очите му отново проблесна ням въпрос.

— Какво се опитваш да разбереш, Майк?

— Какъв беше Ричи през войната?

Преди да бъде точно класифицирана, мисълта премина през много канали.

— Дребен агент от Отдела за специално разследване към американските ВВС. По онова време беше капитан, изпратен със секретна мисия в Англия. Между нас съществуваше негласно споразумение и нито аз някога съм го питал, нито той пожела да сподели с мен нещо за работата, която вършеше.

— Нека да се върнем на момичетата.

— Не беше девственица, ако това имаш предвид.

Разбра, че ме засегна с тези думи, макар че не знаеше причината. Почувствах как целият се напрегнах и трябваше да направя съзнателно усилие да се отпусна, преди да заговоря отново.

— С кого общуваше, докато беше тук? Когато нямаше някаква задача?

Рикърби се смръщи и с нервно движение докосна очилата си.

— Имаше… няколко момичета. Всъщност никога не съм се интересувал. След смъртта на Ан… е, това изобщо не беше моя работа.

— Но си ги познавал?

Той кимна, като внимателно ме наблюдаваше. За пореден път прехвърли бързо вариантите и взе решение.

— Имаше една Грета Кинг — стюардеса от Американските въздушни линии, с която се срещаше от време на време. И Пат Бендър от Крейг Хаус. Маникюристка, бяха приятели от години. Брат й Лестър беше служил с Ричи, но го убиха точно преди края на войната.

— Изглежда не се е забавлявал кой знае колко.

— Той не търсеше развлечения. Бавната смърт на Ан уби в него желанието за подобни неща. Копнееше единствено за някаква задача, която да ангажира съзнанието му. Всъщност, виждаше се рядко дори с Алекс Бърд и ако…

— Кой е този?

— Алекс, Лестър и Ричи участваха в една и съща бойна група по време на войната. Освен че бяха истински професионалисти в работата си, свързваше ги и искрено приятелство. Лестър беше убит, Алекс си купи птицеферма в Марлборо, Ню Йорк, а Ричи остана на служба. След като Алекс се върна към цивилния живот, двамата с Ричи в известен смисъл позагубиха връзка. Знаеш какъв е кодът в тази работа — никакви приятели, никакви роднини — живот, обречен на самота.

Когато млъкна, аз попитах:

— Това ли е всичко?

Той отново започна нервно да опипва очилата си, а в очите му проблесна гневно пламъче.

— Не. Имаше още една жена, с която се виждаше понякога. Не често, наистина, но винаги очакваше с нетърпение срещата им.

Когато зададох следващия въпрос, гласът ми не прозвуча много наред.

— Сериозно ли беше?

— Не… не мисля. Случваше се рядко, а и по принцип се виждаха, само за да вечерят заедно. Според мен бяха просто стари приятели.

— Не можеш ли да си спомниш името й?

— Изобщо не ми го беше споменавал. А пък и аз никога не се месех в историите му.

— Май му е дошло времето.

Рикърби кимна мъдро.

— Май му е дошло времето и ти да ми кажеш някои работи…

— Не мога да ти кажа неща, които не знам.

— Така си е. — Той ме изгледа остро и продължи да чака.

— Ако информацията не е засекретена, разбери с какво точно се е занимавал през войната, с кого е работил и кои са били познатите му.

За няколко секунди той пусна мисълта през файла в главата си.

— Смяташ, че е толкова далече в миналото?

— Може би. — Записах номера си на листче от тефтер, скъсах го и му го подадох. — Офисът ми. Отсега нататък смятам да го използвам.