Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Той погледна цифрите, запомни ги и хвърли хартийката. Аз се ухилих, сбогувах се с него и си тръгнах.

В западната част на Четирийсетте наех стая в малък хотел, взех си от администратора кутия, хартия и здрава връв, увих 45-калибровото си желязо, написах върху пакета адреса на собствения си офис, налепих отгоре марки за един долар, пуснах го в пощата, която трябваше да приберат, и после потънах в дълбок сън почти до пладне на онова, което щеше да бъде голямото ново утре.

Вероятно все още не бях загубил онзи вид, тъй като те всички ме взеха за поредното ченге. Никой не искаше да говори, а и даже да го бяха направили, щеше да има твърде малко за казване. Една словоохотлива позастаряла дропла каза, че видяла в задния двор двама мъже, а по-късно и още един. Не, не знаела какво правели там, нито пък се интересувала, след като не били в нейния двор. Чула изстрела и щяла да ми покаже мястото, само дето хич не й било ясно защо не съм си свършил работата заедно с другите полицаи, ами трябвало сега пак да безпокоя всички наоколо.

Съгласих се с нея, благодарих й и я оставих да ме заведе до мястото, където почти си го бях получил, докато се прехвърлях през оградата. Когато си тръгна, хъхреща и мърмореща, аз открих къде куршумът беше пробил тарабите, прескочих оградата и го изчовърках от малкото пространство с размери 2 на 4 инча в сектора от другата страна на двора. От куршума беше останало достатъчно, за да се видят нарезите, тъй че го пуснах в джоба си и отново излязох на улицата.

Две пресечки по-нагоре махнах на едно такси и се качих в него. Тогава усетих тези седем години — още първия път, когато ми се беше наложило да се появя отново и да играя твърдо, за малко да се окажа достатъчно тъп, за да ме пречукат. Имаше време, когато никога не бих пропуснал целта с моя 45-и, а сега се радвах да вдигна с него аларма, само колкото да накара някой да търти да бяга. За момент се почувствах адски — мършав и сбръчкан под костюма си и си тръснах наум една благословия.

Ако тя наистина беше жива, щеше да ми се наложи да се справям доста по-добре от сега. Времето, по дяволите. Нямаше време. Никакво! Точно както някога. Тогава оня тип с войнишкото кепе я беше увесил на гредите и камшикът в ръката му беше нашарил голата й плът с яркочервени бразди, а силата, с която всеки удар се стоварваше върху нея, я караше да се завърта така, че пищната красота на тялото й, космичният мрак на косите й и разлюляната й гръд представляваха скверен калейдоскоп. Тогава аз прострелях с картечницата ръката му и тя падна с цопване в локвата от дрехи около краката й като езическо жертвоприношение и докато той умираше, аз убих и останалите, всички до един, и двайсетте, нали толкова бяха. А после ме засипаха с онези ужасни имена — и съдията, и съдебните заседатели.

Майната му. Стига вече!

Тялото беше изчезнало, но не и полицията. Двамата детективи, които разпитваха Нат недалече от асансьора, слушаха търпеливо всичко, което той им разправяше, и внимателно оглеждаха регистрационната книга за нощни посетители, която единият от тях държеше отворена. Приближих се, кимнах и казах:

— Добро утро, Нат.

Нат отправи към мен полууплашен, полуизненадан поглед, последван от свиване на рамене, което трябваше да означава, че тая работа нямаше нищо общо с него.

— Здрасти, Майк. — Той се обърна към полицая с книгата. — Това е мистър Хамър. От 808.

— О? — Ченгето ме прецени за две секунди. — Майк Хамър. Не мислех, че все още сте тук.

— Аз току-що се върнах.

Очите му ме измериха от горе до долу и после се спряха върху лицето ми. Можеше да разчете всички симптоми, един по един.

— Аха — каза той саркастично. — Бяхте ли тук снощи?

— Аз не, драги. В града бях, с един приятел.

В ръката му автоматично изникна молив.

— Бихте ли…

— Без проблеми. Бейлис Хенри, един бивш репортер. Мисля, че живее…

Прибра молива с отегчено изражение.

— Зная къде живее Бейлис.

— Добре — казах аз. — За какво е тая дандания тук?

Преди двамата да успеят да го предупредят да си затваря устата, Нат изтърси:

— Майк, оня старец — Морис Флеминг. Убит е.

Постарах се да го изиграя колкото се може по-непринудено.

— Морис Флеминг?

— Нощният пазач, Майк. Той постъпи тук на работа, след като ти… замина.

Ченгето му махна да млъкне.

— Някой му е строшил врата.

— За какво?

Той вдигна книгата. При нормални обстоятелства никога не би ми отговорил, но аз самият твърде дълго се бях въртял в същия бизнес.