Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Не се ли оказва, че в най-добрия случай приятелството е само временно?

— Звучи доста цинично.

— Не, просто реално. Първо има приятелства от детството. После от училище, тези, сплотени до степен на кръвно братство общности, но колко време просъществуват? С приятелите ти от армията или от флота още ли сте близки, или вече си им забравил имената?

Свих неопределено рамене.

— И тогава се оказва, че приятели са ти само онези, с които общуваш в момента. Подобни взаимоотношения или отминават с възрастта, или нещо превръща приятелството в омраза.

— Гадна система — казах аз.

— И въпреки това съществува. През 1945 Германия и Япония бяха наши врагове, а Русия и останалите — наши съюзници. Сега нашите предишни врагове са вече най-добрите ни приятели, а предишните ни съюзници — отявлени врагове.

Така внезапно беше станала сериозна, че ме разсмя.

— По принцип красивите блондинки не са философски настроени.

Но очите й не ми отговориха със смях.

— Майк… това съвсем не е толкова смешно. Когато Лео… беше жив, аз се грижех за всичките му ангажименти във Вашингтон. Правя го и досега — повече или по-малко. Такова щеше да бъде и неговото желание. Зная как мислят онези, които управляват света. Сервирала съм коктейли на хора, чиито решения разтърсваха планетата. Виждала съм как на едно питие могат да се разпалват войни и да се унищожава приятелството между народи, продължавало поколения наред, само защото някой тъп, надут политик натегач упорито си настоява на своето. О, не се безпокой, аз знам какво представлява приятелството.

— Нашето просто се вкисна.

— Мъчно ти е, нали?

— Да, струва ми се. Изобщо не трябваше да става така.

— О? — В продължение на няколко мига тя ме гледаше изпитателно, а после разбра всичко. — Жената, за която говорихме… и двамата сте били влюбени в нея, така ли?

— Мислех, че съм единствен. — Тя стоеше безмълвна и ме остави да довърша. — И двамата смятахме, че е мъртва. Той продължава да мисли така и обвинява мен за онова, което се случи.

— А тя мъртва ли е, Майк?

— Не зная. Всичко е толкова странно, но ако има и най-малката вероятност преди седем години нещо да е станало и в този момент тя да се намира някъде все още жива, аз искам да го зная.

— А капитан Чеймбърс?

— Никога не би могъл да я обича колкото мен. Тя беше моя.

— Ако грешиш и тя е мъртва, може би ще бъде по-добре да не разбереш.

Физиономията ми пак цъфна ухилена. Не аз, хилеше се лицето ми. Бях вперил поглед в стената и се хилех като идиот.

— Ако е жива, аз ще я намеря. Ако е мъртва, ще открия убиеца. А после бавно, много бавно ще го разкъсам сантиметър по сантиметър, става по става, докато най-хубавото, което му остане, ще бъде смъртта.

Не си давах сметка, че почти се бях измъкнал от стола и всеки мускул се беше свил в чудовищен спазъм от връхлетялото ме желание за убийство. После почувствах как ръцете й ме дръпнаха назад, отпуснах се и застинах неподвижен на стола, докато омразата в мен се разсее.

— Благодаря.

— Зная как се чувстваш, Майк.

— Нима?

— Да. — Ръката й погали страната ми, а пръстите й проследиха една топла пътека около челюстта ми. — Чувствах се по същия начин заради Лео. Той беше голям, а после изведнъж и съвсем без причина се оказа мъртъв.

— Съжалявам, Лаура.

— Но сега зная, че и за мен това е минало.

Аз се извъртях на стола и вдигнах поглед към нея.

В този миг тя беше великолепна, образец на симетрия, всяка извивка на възхитителното й тяло меко преливаше в следващата, лицето й излъчваше абсолютната красота на зрелостта, очите и устните й се открояваха в ярък цвят.

Тя протегна ръка, а аз станах, повдигнах брадичката й и задържах главата й в това положение.

— Ти разсъждаваш, котенце.

— Налага ми се, когато съм с теб.

— Защо?

— Защото ти усещаш, че по някакъв начин смъртта на Лео е свързана с нея, а аз изпитвам същото. Този, който е убил Лео, също ще умре.

Аз пуснах брадичката й, сложих ръце на раменете й и я притеглих към себе си.

— Ако това е онзи, който ми трябва, ще му видя сметката и заради теб, малката.

— Не, Майк. Аз ще го направя сама. — Когато изрече това, гласът й, също като моя, прозвуча леден и изпълнен с решимост. После тя добави: — Само ми го намери.

— Искаш твърде много, малката.

— Така ли? След като ти си тръгна, аз проучих всичко за теб. Не ми отне много време. Информацията беше очарователна, но не съдържаше нищо, което не знаех още след първата минута, когато те видях.