Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Ти си полудял!

— Тъй ли? — каза той тихо. — Какви сили бяха включени през 1918?

— Само няколко.

— Правилно. А през 1945?

— Всички бяха…

— Не съвсем. Имах пред вид кои бяха главните сили?

— Ние, Англия, Германия, Русия, Япония…

— Това малко стеснява рамките, нали? А сега колко главни сили съществуват реално?

Това, което се опитваше да докаже, беше почти невъобразимо.

— Две. Ние и червените.

— Така, сега вече стигаме до същността. Те държат в ръцете си почти всички страни в света, както и цялото им население. Те са антагонисти. Те са онези, които напират, а ние задържаме.

— По дяволите, Рикърби…

— Спокойно, приятелю, само помисли малко.

— Майната ти! Какво, по дяволите, искаш да ми изтъкнеш? Ролята на Велда в тази сделка? Имаш халюцинации, човече, съвсем си се побъркал. Ако се олея на някой запой във Вилидж, от собствените си видения мога да измъкна повече смисъл. Дори брадатите идиоти са по-разбираеми.

Устните му не се разтегнаха в усмивка, сгърчиха се.

— Изразяваш се в необичайно време. Говориш така, сякаш е жива.

Оставих репликата му без реакция. Нарочно си играех, като поклащах бирата, докато отгоре се образува пяна и преля над ръба, после я изгълтах с гримаса на удоволствие и оставих чашата.

Когато бях готов, казах:

— Значи сега червените ще завладеят света. И ще ни погребат. Е, може и това да стане, приятел, но наоколо няма да останат достатъчно червени, че да почнат отново да заселват планетата, това е сигурно.

— Не съм твърдял това — възрази Арт.

Маниерът му отново се беше променил. Хвърлих му един раздразнен поглед и се пресегнах за бирата.

— Мисля, силите, които се канят да завладеят света, са си разменили местата. Завоевателят сега е поробен. Червените успяха да разкрият и в момента използват този огромен фонд информация, тази грандиозна организация, която наричаме „Пеперуда 2“ и затова свободният свят е заел защитни позиции.

Джон ме попита дали искам още една „Блу Рибън“ и аз казах да. Донесе две, наля ги, добави ги в сметката и я върна с кимване. След като си беше отишъл, аз почти се обърнах, вече не така бесен, че да не мога да говоря.

— Ти си късметлия, Рикърби. Не знаех дали да продължа да те слушам, или да ти фрасна един в мутрата.

— Имаш късмета, че реши да ме слушаш.

— Тогава довърши. Смяташ, че Велда участва в „Пеперуда 2“?

В присвиването на раменете му се съдържаше и всичко, и нищо.

— Не съм задавал толкова много въпроси. Просто не ме интересува. Единственото, което искам, е убиецът на Ричи.

— Това не е отговор на моя въпрос. Какво е твоето мнение по него?

Той за пореден път вдигна рамене.

— Изглежда наистина е участвала — каза той.

Опитах се в основни линии да обмисля чутото, тъй като нямаше много време, и попитах:

— Върху какво е работил Ричи, когато го убиха?

По някакъв начин той се беше досетил, че ще му задам този въпрос и тъжно поклати глава.

— Няма нищо общо с тази история. Задачата му по онова време беше свързана с контрабанда на злато по корабите.

— И си сигурен?

— Напълно.

— А този Ерлих?

Без да желае да се ангажира, Арт вдигна рамене.

— Мъртъв или изчезнал. Погълнат от последиците на войната. Никой не знае.

— Никой трябва да има информация — напомних му аз. — Момчетата от Голямата агенция не се отказват от мишените си така лесно. Особено, когато някоя е толкова голяма, че представлява ненадминат специалист в областта на шпионажа.

Той помисли един миг и кимна.

— Твърде възможно. Но в настоящия момент е почти сигурно, че Ерлих е мъртъв. Ако беше преживял тоталната чистка на агенти след войната, сега щеше да е прехвърлил шейсетте. Когато подземните организации на Европа се оказаха свободни от ограничения, те не разчитаха на официалното правосъдие. Знаеха много добре кои са мишените им и как да ги открият. Нямаш представа колко много хора просто изчезнаха — важни и незначителни, както агенти, така и сътрудници. Много, от които имахме голяма нужда, просто потънаха в помийната яма.

— Това официално становище ли е?

— Не ставай глупак. Ние не разкриваме позицията си пред обществеността. От време на време се налага…

— Както сега, например — прекъснах го аз.

— Да, както сега. И повярвай ми, за хората е по-добре да не знаят нищо.

Зад очилата очите му се опитаха да проникнат в мислите ми и после загубиха всякакъв израз. Имаше нотка на презрение и отвращение в начина, по който той седеше там и ме разглеждаше като някакъв екземпляр под микроскоп. В този момент реших да направя решителната стъпка и попитах направо: