Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Беше преди много време. Вече отдавна не съм това. Цели седем години не изтрезнях и едва съвсем отскоро престанах да бъда скитник. Вероятно твърде лесно мога отново да се върна там. Не знам.

— Аз знам.

— Никой не знае. Освен това, нямам право да провеждам разследване.

— Това изглежда не е в състояние да те спре.

На лицето ми отново заигра усмивка.

— Стигаш до същността, малката.

Тя се засмя нежно — сочен, тих смях. Ръката й отново докосна лицето ми.

— И тогава аз ще ти помогна да намериш своето момиче, Майк, стига да откриеш кой уби Лео.

— Лаура…

— Когато Лео умря, разследването беше съвсем формално. Те повече се вълнуваха за политическия резонанс, отколкото да открият убиеца му. Те го забравиха, но аз не съм. Мислех, че е така, но не съм била права. Никой няма да го търси заради мен — те всички обещаха и писаха рапорти, но в действителност изобщо не ги интересуваше дали ще го открият. Но ти, Майк, ти го желаеш искрено и по някакъв начин аз усещам, че ще успееш. О, нямаш разрешително, нито власт, но аз имам пари, а това ще предостави на твое разположение много неща. Приеми ги. Ще намериш твоето момиче, а докато се занимаваш с това — или предварително, или по-късно, както ти харесва, ще откриеш и онзи, който ми трябва на мен. Утре ще ти изпратя пет хиляди долара в брой. Няма да има никакви въпроси. Никакви документи. Никакви рапорти. Дори и нищо да не излезе, няма кой да ти държи сметка.

Усещах как трепереше в ръцете ми. Не беше изписано на лицето й, но раменете й се тресяха от напрежение.

— Много си го обичала — казах аз.

Тя кимна.

— Колкото и ти нея.

И в този момент се оказахме твърде близки, и двамата чувстващи разтърсващия удар на непознати и внезапно зародили се чувства. Ръцете ми сякаш вече не ми бяха подвластни, плъзнаха се от раменете й надолу към талията, после я обгърнаха и притеглиха тялото й до моето, в следващия миг телата ни се докоснаха, после силно се притиснаха едно към друго и почти се сляха.

Тя с мъка си поемаше дъх и пръстите, които усещах толкова леки върху лицето си, изведнъж станаха хищни и ненаситни също като моите, тя ме притегли, за да срещна устните й и изгарящия допир на езика й, който се извиваше като змия в страстна оргия — един вик на избавление след толкова дълго време.

Тя се отдръпна, а гърдите й, все още притиснати в моите, се повдигаха конвулсивно. Очите й бяха влажни и светеха с блясъка на изумлението, че някога това би могло да се случи отново, и тя промълви едва чуто:

— Ти, Майк… необходим ми е мъж. Няма да бъде никой друг, освен… истински мъж. — И очите й, умоляващи, потърсиха моите. — Моля те, Майк!

— Никога не трябва да се молиш — казах й аз, после отново я целунах и ние намерихме нашето място във времето и пространството, две изгубени души, които нямаше защо да бързат или да бъдат предпазливи, двама души, които бяха в състояние да се насладят на чувствения дискомфорт от допира на студения кожен диван до голата плът и да изпитат удоволствие от шепота на дрехите и тихия звук от раздиращ се шев; двама, чиито апетити твърде дълго бяха задушавани, но които все още обичаха достатъчно храната от плът, за да се втурнат невъздържано още при първата покана, а предпочитаха да вкусват и да поглъщат блюдо след блюдо, докато сред взрив от наслаждение бъде сервиран и опустошен грандиозният финал на гощавката.

Ние бяхме чревоугодници, чиито тела бяха задоволени, но съзнанието регистрираше, че това е само моментно засищане, че ще има и нови блюда, все различни и всяко още по-сочно от предишното и че те ще следват в едно непрестанно нарастващо наслаждение. Банкетът беше свършил, така че ние се целунахме и се усмихнахме един на друг, без някой от нас да се чувства гост, по-скоро бяхме домакини, и двамата обзети от една и съща стъписваща мисъл: Къде остана миналото? Възможно ли е бъдещето да се окаже по-важно?

Когато тя беше готова, аз казах:

— Сега нека те отведа у вас, Лаура.

— Налага ли се?

— Да.

— Бих могла да остана в града.

— Ако го направиш, това за мен ще бъде отклоняване на вниманието, което не мога да си позволя.

— Но аз живея на сто и десет мили от твоя град.

— Това е само два часа на север по магистралата, отвъд хълмовете.

Тя ми се усмихна.

— Ще дойдеш ли?

Усмихнах й се в отговор.

— Естествено.

Взех си шапката и придружих Лаура до вестибюла. В един-единствен момент усетих вълна от срам, която ме заля. Там на пода, смачкана от подметката на онзи, който беше убил стария Морис Флеминг и който беше стрелял в мен, се въргаляше писмото на Велда, започващо с думите Майк, скъпи …