Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Можеше да бъде идентифициран. Искал е да стане по лесния начин, тъй че — подписал се е в книгата, а после е убил стареца и когато си е тръгвал, е откъснал листа. — Остави ме да смеля чутото и добави: — Почна ли да схващаш?

— Човек не убива за разтуха. Кой е мъртъв горе?

И двамата хвърлиха по един поглед наоколо и после отново се втренчиха в мен.

— Умник.

— Е?

— Трупове няма. Никой не е докладвал за кражба. Никакви следи от насилствено нахлуване. Ти си бил един от онези, които са си тръгнали последни. Май ще бъде по-добре да си провериш офиса.

— Непременно — уверих го аз.

Само че нямаше смисъл да си правя тоя труд. Офисът ми вече беше претърсен. За пореден път. Вратата беше отворена, мебелите — разхвърляни наоколо, а на моя стол зад моето бюро седеше Пат. Лицето му беше ледено и изпитателно, а в ръцете си въртеше кутията с пълнители за 45-калибров патлак, която беше намерил в тайника зад чекмеджето.

С лице към него и с гръб към мен и със сребърен ореол около русото на косите й, изрисуван от проникващата през прозореца светлина, стоеше Лаура Нап.

— Забавлявате ли се? — попитах аз.

Лаура бързо се обърна, видя ме и усмивка разкраси устните й.

— Майк!

— Как се озова тук?

Тя хвана ръката ми, стисна я силно за момент с усмивка на задоволство и ме остави да кацне на края на бюрото.

— Капитан Чеймбърс ме помоли да дойда. — Обърна се с усмивка към Пат, но усмивката и нямаше никакво въздействие върху него. — Той дойде да ме види, малко след като ти си тръгна.

— Казах ти, че ще стане така.

— Изглежда, че откакто прояви някакъв интерес към мен, той също реши, че заслужавам внимание, така че ние обсъдихме в резюме всички подробности около това, което се случи… с Лео. — Усмивката й угасна, а в очите й се отрази болката, която я беше връхлетяла.

— Какво става, Пат, ти вече не си ли водиш архив?

— Затваряй си устата.

— В наръчника се апелира към любезно отношение с гражданите. — Пресегнах се и взех кутията с пълнителите. — Добре, че не си намерил пистолета.

— Адски си прав. Веднага щеше да бъдеш подведен под отговорност.

— Как се вмъкна тук, Пат.

— Не ми беше особено трудно. Триковете, които знаеш, не са тайна и за мен. Не се опитвай да ставаш гаден. — Измъкна от джоба си някакъв документ и го хвърли на бюрото. — Разрешително за обиск, приятел. Когато чух, че има убийство точно в тази сграда, първата ми работа беше да си го извадя.

Засмях се на яростта, която беше изписана на лицето му, и реших малко да я позасиля.

— Намери ли си онова, което търсеше?

Той стана бавно от бюрото, заобиколи го и въпреки че беше впил поглед в мен, заговори на Лаура.

— Ако не възразявате, мисис Нап, изчакайте в другата стая. И затворете вратата.

Лаура го погледна озадачена, тъй че аз й кимнах. Тя стана и с гримаса на притеснение, от която очите й се присвиха, напусна стаята. С леко изщракване вратата се затвори и помещението остана изцяло на наше разположение. Лицето на Пат беше все още набраздено от гняв, но този път в очите му се четяха и други неща.

— Писна ми, Майк. По-добре веднага почвай да пееш.

— Ами ако не искам?

Сега студенината изцяло беше заменила яростта.

— Добре, ще ти кажа каква е алтернативата. Ти се мъчиш да направиш нещо. Времето е против теб. И не ми подхвърляй разни боклуци, защото те познавам по-добре, отколкото ти самият себе си. Това не е първият случай, в който възниква нещо подобно. Използваш си връзките за моя сметка, опитваш се да играеш хитро — добре, аз ще направя така, че времето ти да изтече. Ще се възползвам от всяко проклето разпореждане, за да ти извадя душата. Ще пращам след теб опашка за през целия ден и всеки път, когато се разсмърдиш, ще ти довличат задника в офиса. Ще те задържим по всеки възможен претекст и ако се окаже необходимо да ти се скалъпи някое обвинение, и това мога да ти скроя.

Пат не лъжеше. Познавах го не по-зле, отколкото той мен. Наистина беше готов да извърши всичко онова, за което говореше, а времето беше нещо, с което аз действително не разполагах.

Станах, заобиколих бюрото и се настаних в собствения си стол. Измъкнах чекмеджето, прибрах в тайника кутията с пълнителите за моя 45-и, без да се опитвам да се показвам самодоволен заради онова, което бях направил с пистолета. После останах да седя там и се разрових в онези седем години, знаейки, че инстинктът стигаше само дотам, осъзнавайки, че нямам време да се науча отново и че оттук нататък вече всяка стъпка трябваше да бъде по прекия път към целта.