Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Дадено, Пат — казах аз. — Всичко, което пожелаеш. Но първо една услуга.

— Никакви услуги.

— То не е точно услуга. Направо си е предупреждение. — Усетих, че изражението ми става ледено като неговото. — Независимо от това дали ти харесва, или не, аз съм решил да си пробвам късмета.

Той не отговори. Не беше в състояние. Беше готов отново да забие юмрук във физиономията ми и щеше да го направи, само че се намираше на твърде голямо разстояние. Постепенно успя да се овладее, докато вече пак можеше да говори и след това всички онези години работа като ченге взеха връх, той сви рамене и повече не се опитваше да ме пързаля.

— За какво става въпрос?

— Нищо, което не бих успял да свърша и сам, ако разполагах с достатъчно време. Свежда се до една проста проверка на регистриран факт.

Той ме изгледа с пронизващ поглед и изчака.

— Проучи разрешителното на Велда за частна детективска практика.

В един кратък миг челюстта му увисна глуповато, после отново се прибра, а очите му засвяткаха. Стоеше там, вкопчил се в края на бюрото така, че кокалчетата му побеляха и после бавно се приведе напред, та ако замахне, този път да успее да ме достигне.

— Какъв идиотски номер си замислил? — Гласът му беше станал почти дрезгав.

Аз поклатих глава.

— Законът в щата Ню Йорк гласи, че трябва да си служил три или повече години в акредитирана полицейска агенция — градска, щатска или федерална, с чин не по-нисък от сержант, за да получиш правото да бъдеш частен детектив. Хич не е лесно да се сдобиеш с такъв документ и изисква доста сериозна работа.

Пат тихо каза:

— Тя работеше за теб. Защо не си я питал?

— Една от странностите в живота. В началото разрешителното ми изглеждаше съвсем нормално. А после така и не ми хрумна да попитам. И бездруго винаги съм се интересувал единствено от настоящето и ти много добре го знаеш.

— Копеле такова. Какво се опитваш да измъкнеш?

— Да или не, Пат.

В усмивката му нямаше и капчица хумор. Жилите на врата му се бяха изопнали над яката, а блясъкът в бледосините му очи беше смъртоносен.

— Не — каза той. — Ти си хитрец, боклук такъв, но на мен такива не ми минават. Имаш това страхотно чувство в себе си, че ще ми го върнеш тъпкано заради това, че те подгоних. Сега се опитваш да намесваш и нея. Само че, приятел, този път си сбъркал адреса. Току-що си го изпроси, малкият!

Преди да успее да замахне, аз се наклоних назад на стола си с възможно най-голямата арогантност, на която бях способен, и бръкнах в джоба си за грамаданския куршум, който бях изчовъркал от оградата. Беше си първокласен хазарт, но не съвсем блъф. Засега залаганията вървяха в моя полза и дори да не успеех, все още щях да разполагам с няколко часа преднина.

Протегнах ръка и поставих разплесканото парченце метал на бюрото.

— Не си го изкарвай на мен. Дай това за балистичен анализ, кажи ми, каквото ме интересува, а пък аз ще ти обясня откъде се взе тази дреболия.

Мисълта му прехвърляше предположения в опит да намери връзката между тях и да ги нагласи по местата им. Трудно беше да се каже какво точно си мислеше, но едно нещо надделя над всички останали. Той беше ченге. Първокласно. И търсеше убиец. Той също трябваше да си разиграе картите.

— Добре — каза той. — Не мога да си позволя никакъв риск. Не знам точно накъде биеш, но ако се окаже блъф, ще си го получиш.

Аз свих рамене.

— Кога ще разбереш за разрешителното?

— Няма да отнеме много време.

— Ще ти се обадя — казах аз.

Той се изправи и все още потънал в размисъл, се загледа над главата ми през прозореца. После разсеяно разтърка врат.

— Да не забравиш — каза той.

Обърна се, сложи си шапката и се отправи към вратата.

— Пат — спрях го аз.

— Какво?

— Искам да те питам нещо.

Някаква нотка в тона ми му прозвуча подозрително и той присви очи. Мисля, че разбра какъв щеше да бъде въпросът ми.

— И ти ли беше влюбен във Велда?

Отговорът можеше да се прочете единствено в очите му, после той отвори вратата и напусна стаята.

— Мога ли да вляза?

— О, Лаура… моля.

— Някакви неприятности?

— Нищо особено. — Тя се приближи до бюрото, седна на стола за клиенти, а на лицето й беше изписано любопитство. — Защо?

— Ами, докато беше при мен… капитан Чеймбърс непрекъснато говореше за теб. Сякаш ти беше в центъра на всичко. — Тя направи пауза и се обърна с лице към мен. — Той те мрази, нали?

Аз кимнах.

— Но едно време бяхме приятели.

Много бавно веждите й описаха дъги.