Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Кой е Дракона?

Арт Рикърби си го биваше. Майната му, но си беше добър. Сякаш го бях попитал колко е часът, а пък той нямаше часовник. И все пак не беше чак толкова добър. Видях всичките малки неща, които се надигнаха в него и които никой друг нямаше да забележи, наблюдавах ги как нарастват все повече и повече, докато накрая той вече не беше в състояние да ги задържи и трябваше да се освободи от тях с една реплика встрани. Тъй че, с безразличен поглед, който изобщо не му подхождаше, той каза:

— Кой?

— Или кого, а Арт?

Бях го хванал натясно и той го знаеше. Беше водил с мен разговори за важни неща, но този вече му дойде твърде много. Беше повече от самия него и той не знаеше точно как да се справи. Едно можеше да се каже със сигурност — той беше стриктен човек. Пускаше всички факти през компютъра в главата си и сам си поемаше риска. Не можеше да разбере нито какво знаех, нито онова, което не ми беше известно. Но и не можеше да рискува да ми запуши устата.

Арт Рикърби си беше точно държавник. Федерален агент, наистина, ченге, всеотдаен слуга на народа, но най-вече държавник. Сега се занимаваше с висшата сигурност и цялата секретност бе отпаднала. Седяхме в бар, пиехме бира и в някакъв смисъл светът беше в краката ни. Как го беше казала Лаура? Виждала съм как на едно питие се подпалват войни. Сега тук положението беше почти същото.

— Не ми отговори — подканих го аз.

Той остави чашата си и за първи път ръката му бе несигурна.

— Откъде знаеш за това?

— Кажи ми голяма тайна ли е?

В гласа му прозвуча остра нотка.

— Строго секретна информация.

— Добре, разясни ми какво знаеш.

— Хамър…

— Стига глупости, Рикърби. Кажи ми.

Времето сега бе на моя страна. Можех да си позволя малко от него. А той не. На Рикърби щеше да му се наложи да се обади по телефона, за да информира някой по-голям, че Дракона вече не е тайна. Той хвърли наум монетата и този някой загуби. Обърна се бавно към мен, свали очилата си и ги избърса с носната си кърпа.

Бяха съвсем замъглени.

— Дракона е тим.

— „Рътгърс“ също.

Шегата увисна. Без да й обърне внимание, той продължи:

— Това е кодово название на група за ликвидация. Съставена е от две части — Зъб и Нокът.

Въртях чашата в ръка, вперил поглед в нея, чакащ.

— Комунисти ли са? — попитах аз.

— Да. — Неохотата, с която отговори, беше почти осезаема. Накрая каза: — Мога да назова личности по света на ключови позиции в правителства, които напоследък са починали — някои от насилствена смърт, други — очевидно по естествени причини. Вероятно имената им ще ти бъдат познати.

— Съмнявам се. От седем години не съм в оборот.

Той отново сложи очилата си и погледна към дъното на бара.

— Питам се… — разсъждаваше той на глас.

— Този Дракон, Рикърби, след като е толкова важен, как така не се знае името му? Досега все нещо трябваше да се чуе.

— По дяволите! — възкликна той — Това беше нашето кодово название, не тяхното. — Направи неопределен жест и после скръсти ръце. — А сега, след като ти е известно нещо, което никой извън нашата Агенция не знае, може би ти ще ми разкажеш за Дракона.

— Разбира се — казах аз, като внимателно наблюдавах лицето му. — Дракона е убил Ричи.

Не пролича абсолютно нищо.

— И сега пак Дракона се опитва да убие Велда.

Отново нищо, но този път той попита:

— Откъде знаеш?

— Ричи ми го каза. Това бяха последните му думи, преди да умре. Така че тя не може да е обвързана с другата страна, нали?

Неочаквано той се усмихна сковано и заплашително и човек наистина не би могъл да разбере какво си мислеше.

— Кой знае — отвърна Арт. — Когато собствените им хора изпаднат в немилост, те също се превръщат в мишени. Имаме такива случаи в нашите архиви. Даже не се счита за необичайна практика.

— Копеле!

— Знаеш твърде много, мистър Хамър. Ти самият можеш да станеш мишена.

— Няма да се изненадам.

Той извади една банкнота от джоба си и я остави на бара. Джон я взе, изчисли сметката и я чукна на касата. Когато му върна рестото, Арт каза:

— Благодаря ти, че беше толкова откровен. Благодаря ти за Дракона.

— И ще го оставиш така?

— Струва ми се, че това е всичко, не си ли съгласен?

— Мръсник — казах аз.

Както ставаше от стола си, той изведнъж се спря.

— Не мислиш, че съм толкова изкуфял, нали? Дори и след седем години не бих станал чак такъв тъпак.

За момент той отново се превърна в спокойния посивял човечец, когото бях срещнал в началото, после почти с тъга кимна и каза: