Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Пат прие Хай с любезно кимване, но в гласа му прозвуча остра нотка.

— На какво дължим това посещение?

— Хай проявява интерес към завършека на историята.

— Има си процедури за тези неща.

— Вие може и да си имате, но аз нямам и така ще си бъде и занапред, стари приятелю.

— Разкарай се.

Лари тихо каза:

— Може би ще се окаже полезно, че си взех чантата с медицинските принадлежности, но ако всеки от вас е запазил поне капка разум, ще си останете само на разговор, докато намерите верното решение.

— Затвори си устата, Лари — изръмжа Пат, — ти нищо не знаеш за тази работа.

— Сигурно ще се изненадаш от това, което зная — отвърна той.

Пат погледна Лари в очите и той се намръщи. После опитът от всичките тези години надделя и лицето му отново придоби непроницаемо изражение.

— Какви са резултатите от балистичната експертиза?

Той не ми отговори, пък и не беше необходимо. Разбрах по мълчанието му, че онзи куршум беше като другите. Опря се със скръстени ръце на бюрото си и когато реши, че е готов, каза:

— Добре, откъде се сдоби с него?

— Трябваше нещо да изтъргуваме, забрави ли?

Усмивката му се получи прекалено изкривена.

— Не непременно.

Само че и моята не остана по-назад.

— Майната му, прав си. Времето вече не работи срещу мен, малкият. Мога да си трая пред теб, колкото си искам.

Пат понечи да се изправи, но Лари предупредително се намеси:

— Спокойно, Пат.

Той изръмжа презрително и отново се отпусна на стола си.

В известен смисъл приличаше на Арт, мозъкът му постоянно щракаше, но той успяваше да прикрива сложните операции в главата си с хитри ходове. Само че аз познавах Пат твърде отдавна и твърде добре. Бях наясно с играта му и можех да разтълкувам признаците. Когато ми подаде фотокопието, аз се хилех още по-мръсно, а той ме остави да си вися с тази усмивчица, докато усетих как лицето ми се изопва като барабан, а хиленето ми се превръща в застинала гримаса. Когато отправих поглед към Пат, изражението му представляваше огледален образ на моето, само че в него се четеше ненавист.

— Прочети го на глас — каза той.

— Майната ти!

— А, не — настоя той с глас, който прозвуча почти бащински — покровителствен глас, в който личи насладата от поражението на противника. — Давай, чети.

Прочетох го още веднъж наум. През войната Велда е била действащ агент на Отдела за специални разследвания; за справка бяха дадени няколко кодови номера за архива във Вашингтон, а нейният чин и стаж в тези служби й бяха осигурили правото да получи разрешително за частен детектив в щата Ню Йорк.

Пат почака малко и после каза:

— Е?

Върнах му фотокопието. Сега беше мой ред да вдигна рамене, после му дадох адреса в Бруклин, където беше живял Коул, и му казах къде може да открие дупката, оставена от куршума. Питах се как ли щеше да реагира, когато намери снимката на Велда.

Той ме остави да свърша, вдигна телефона и набра някакъв вътрешен номер. Няколко минути по-късно друг полицай донесе на бюрото му една папка. Пат я отвори, за да огледа листа, който беше вътре. Първият доклад беше достатъчен. Той захлопна папката и се залюля назад на стола си.

— Имало е два изстрела. Не са били от едно и също оръжие. Човек, считан за компетентен по тези въпроси, твърди, че второто представлява тежкокалибрен пистолет, най-вероятно 45-и.

— Какво ще кажеш за това? — попитах аз.

— Много си хитър, Майк. Пак си играеш на патлаци. Само че аз ще те спипам и тогава ще ти подпари под задника. А си убил някой с това желязо, ще дойда да гледам как ще те поразпитат на горещия стол. Още сега мога да те понатисна малко и да видя как ще те приберат на топло, но ако реша да го направя, това няма да ми стигне, за да съм доволен. Като ще ходиш някъде, искам да те гледам как стигаш до края, дето казал оня, докато се намърдаш на онова местенце два на два.

— Много съм ти признателен.

— Няма защо — усмихна се той небрежно.

Погледнах Лари и после кимнах към Пат.

— Той е болен човек, докторе. Никога няма да го признае, но той също беше влюбен в нея.

Изражението на Пат въобще не се промени.

— Нали така? — попитах аз.

Той изчака, докато Хай и аз стигнахме до вратата. Тогава се обърнах, за да го погледна още веднъж, този път твърдо решен да не си тръгна, преди да ми отговори. Той не се поколеба.

— Да, и върви по дяволите.

Когато излязохме на улицата, Хай ме поведе към един бар недалече от Триб. Избрахме си сепаре в дъното, поръчахме си по една ледена „Блу Рибън“ и щом ги донесоха, вдигнахме чаши в мълчалив тост. Хай каза: