Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Лежеше на тревата при края на басейна, изтегнала се на голяма хавлиена кърпа, положила лице върху сплетените си пръсти. Косата й беше разпиляна напред, оставяйки слънцето да напича врата й. Ръцете й бяха изпънати над главата така, че ивици от мускули се открояваха в нежен барелеф надолу по гърба й към бедрата. Краката й бяха изопнати широко встрани в откровена молба на заклет поклонник на слънцето, а кожата й искреше със ситни златисти капчици пот.

До нея късовълновият транзистор гърмеше в симфония, чиито мощни звуци напълно заглушиха стъпките ми. Седнах безшумно до нея и мълчаливо съзерцавах красотата на тези дълги крака и предизвикателния начин, по който гърдите й се притискаха в хавлиената кърпа. Изминаха няколко дълги минути, музиката постепенно заглъхна и отзвуча с финала на настъпилата тишина.

— Здравей, Лаура — казах аз и тя трепна, сякаш внезапно се беше събудила от сън, после, осъзнавайки постепенно положението, в което се намираше, протегна ръка към края на кърпата, за да го заметне върху себе си. Засмях се тихо и го направих вместо нея.

Извърна се с широко отворени очи и когато ме видя, отвърна на усмивката ми.

— Ах, ти!

— Ще си изгориш опашчицата, както си лежиш по този начин.

— Няма да е по-зле, отколкото да те зяпат скришом.

Аз вдигнах рамене и седнах, свил крака под себе си.

— Заслужава си. Такива като мен не се наслаждават много често на подобни прекрасни гледки.

Очите й проблеснаха дяволито.

— Лъжа. Освен това, не съм чак такава новост за теб — припомни ми тя.

— Не и навън под слънчевите лъчи, котенце. Тук се разкриваш в съвсем нова перспектива.

— Ти любов ли искаш да правиш, или си болен?

— Не зная. Едното би могло да доведе до другото.

— Тогава може би ще трябва да оставиш нещата да следват своя естествен ход?

— Вероятно.

— Иска ми се да поплувам.

— Не съм си взел банските.

— Е… — и тя се усмихна отново.

Аз я смушках с показалец в ребрата и тя изръмжа.

— Има някои неща, за които съм твърде свенлив, скъпа.

— Да ме вземат дяволите — прошепна тя удивена. — Човек никога не знае, нали?

— Така става понякога.

— В съблекалнята има няколко чифта бански за гости.

— Това вече звучи по-добре.

— Само че ме остави първо аз да си сложа костюма. Нямам намерение да стоя чисто гола, докато ти се правиш на страхливец.

Протегнах ръка към нея, но тя беше твърде бърза и скочи на крака с гъвкавото движение на акробат. Загърна се в хавлиената кърпа като в сари и се усмихна със съзнанието, че сега беше по-желана от миговете, в които все още нямаше нищо върху себе си. Остави ме за секунда да я поглъщам с очи, после побягна палаво, заобиколи басейна и изчезна в съблекалнята от другата страна.

Само след минута се показа отново с най-оскъдните черни бикини, които бях виждал. Носеше за мен чифт спортни гащета. Остави ги на един стол, хукна към басейна и се хвърли във водата. Бях идиот, че си позволих да се почувствам като жребец, но денят беше точно такъв, жената също, а тези седем години бяха едно твърде дълго мъчително изпитание. Отидох до стола, взех шортите и без да си правя труда да светвам лампата, се облякох и отново излязох навън в този голям, голям ден.

Под водата тя беше като змиорка, златистокафява, а черните й бикини представляваха едва забележими тъмни шарки върху кожата й. Беше хлъзгава, пищно чувствена и по-мъчително изкусителна, отколкото една жена имаше право да бъде. Изтласка се нагоре и седна на ръба на басейна, прибрала корем така, че от пъпа нагоре мускулите й очертаваха падина, преливаща се в нежния улей между гърдите й, чиито дъги се извиваха в горда голота, много преди да изпитат насилието на миниатюрната примка.

Тя се засмя, изплези ми се, мина по тревата, отиде до радиото и седна.

— По дяволите! — възкликнах аз едва чуто, изчаках малко и я последвах.

Когато се отпуснах до нея, тя сложи ръката си върху моята и контрастът беше такъв, че в сравнение с нея изглеждах блед като каторжник.

— Сега можем да поговорим, Майк. Не си изминал целия този път, само за да ме видиш, нали?

— Не мислех така, преди да тръгна.

Тя сключи пръсти около китката ми.

— Може ли да ти кажа нещо съвсем откровено?

— Да, разбира се.

— Харесваш ми, мъжага такъв.

Аз извърнах глава и нежно захапах ръката й под лакътя.

— Чувството е взаимно, красавице. Въпреки че не трябва да бъде така.

— Защо не? — Очите й бяха настойчиви и открити, дълбоки и топли, гледаха ме и очакваха отговор.