Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Защото двамата изобщо не си приличаме. Безкрайно сме далече един от друг в действията си и в начина си на мислене. Аз съм тип, който вечно създава неприятности, скъпа. Винаги е било така и това никога няма да се промени. Тъй че, бъди разумна! Не ме насърчавай, защото изгарям от нетърпение да се включа в играта. Запознанството ни беше приятно, началото чудесно и аз дойдох тук под дяволски неубедителен претекст, защото изпитвах ненаситен глад за теб и сега, след като вече съм вкусил отново, се чувствам като прасе и искам всичко.

— Аммм — каза Лаура.

— Не се смей — казах аз, — бледоликият не говори с двуличен език. Този стар воин вече го е изпитвал.

— Дотам и обратно?

— Докрай, скъпа.

Усмивката й беше като онази, която рисуват на куклите феи.

— Добре, стари войнико, убий ме тогава.

— Ще отнеме много дни.

— Аммм — изръмжа тя отново. — Но най-напред ми кажи каква е причината, която те доведе тук.

Аз се пресегнах и изключих транзистора.

— Отнася се за Лео.

Усмивката й угасна, а в ъгълчетата на очите и се появиха бръчици.

— О?

— Някога споменавал ли ти е за… е, да кажем, за работата си през войната?

Не беше много сигурна, че е разбрала какво я питам.

— Ами… той беше генерал. От щаба на генерал Стоуфлър.

— Зная. Но какво е работел? Някога казвал ли ти е с какво се е занимавал?

Тя отново ме погледна озадачено.

— Да. Отговаряли са за продоволствията. Никога не се е впускал в подробности и според мен причината беше, че той изобщо не беше участвал в преки военни действия. Изглежда доста се срамуваше от този факт.

Усетих как правя презрителна гримаса.

— А има ли нещо особено… като…

— Не — казах аз рязко, — просто се питах дали не би било възможно да е имал и някакви секретни функции.

— Не разбирам, Майк. — Тя се надигна на лакът и ме погледна. — Питаш дали Лео не е бил част от тайните разузнавателни служби?

Аз кимнах.

Озадаченият поглед се появи отново и тя поклати глава в категорично несъгласие.

— Мисля, че щях да знам. Виждала съм му всичките лични вещи от войната, ордените му, снимките, грамотите, изслушала съм му всичките истории. Но както ти казах, изглежда изпитваше срам, че не е бил на фронтовата линия, за да го застрелят. За щастие страната имаше друга нужда от него.

— Трябваше да проверя — казах аз.

— Съжалявам, Майк.

В този момент си помислих нещо, казах й да почака и се върнах в съблекалнята. Облякох се и когато излязох, успях да прочета разочарованието в очите й, но чертата трябваше да се тегли някъде.

Лаура ми хвърли пълен с презрителна насмешка поглед и потупа с ръка тревата до себе си. Клекнах до нея, извадих снимката на Джералд Ерлих и й я подадох.

— Погледни тук, скъпа. Виждала ли си това лице някъде по снимките на съпруга си?

— Не, никога. Кой е той?

— Казва се Джералд Ерлих. Бил е първокласен агент шпионин, работил през войната за нацистите.

— Но какво общо има той с Лео?

— Не зная. Напоследък името му твърде често излиза на преден план, за да си помисля, че е просто съвпадение.

— Майк… — Тя прехапа устни, докато мислеше напрегнато, и после каза: — Личните вещи на Лео са в къщата. Мислиш ли, че сред тях можеш да откриеш нещо полезно? Не е изключено, за разлика от мен ти да получиш от тях някаква информация.

— Няма да е зле да им хвърля един поглед.

Протегнах ръка, за да й помогна да стане, и това беше всичко, което успях да направя. Почти в същия миг транзисторът между нас избухна и полетя назад в басейна.

Блъснах я така, че тя отлетя на три метра от мен, после се претърколих на другата страна, скочих на крака и хукнах като луд към западната част на къщата. Не можеше да бъде нищо друго, освен изстрел и по посоката, в която отхвръкна радиото, можах да преценя откъде идваше. Трябва да е бил от пистолет със заглушител, защото една пушка без всякакви проблеми щеше да уцели или Лаура, или мен. Заобиколих дърветата, спрях се и се ослушах. Чух как някъде съвсем близо, точно отсреща се затръшва врата и се понесох натам с желанието да не бях се разделял със своя 45-и и проклинайки Пат. Храстите бяха прекалено гъсти, за да мина през тях, тъй че трябваше да свия по алеята. Чакълът хрущеше под стъпките ми. Нямах никакъв шанс. Успях да видя само задните светлини на един тъмносин буик спешъл, който точно завиваше, и след миг се скри окончателно.

Сега вече картината ставаше малко по-ясна. Оня тип на магистралата не е бил никакъв изморен шофьор. Копелдакът се е закачил за мен още при будката, решил е, че Дък ми е предал нещо, когато си бях купил вестника, по всяка вероятност е наел кола, когато го направих и аз, при това е разполагал с достатъчно време, защото тогава аз изобщо не бързах. Следвал ме е, докато е бил съвсем сигурен къде отивам, и после ме е причакал отвън.