Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Това, което на всяка цена трябваше да направя в момента, беше да мисля. Все още имах малко предимство, но докога — не беше ясно. Тъй че, мисли, Майк, нали си стара кримка. Накарай главата си да защрака както трябва. Ти знаеш кой е ключът към всичко това. Знаел си го през цялото време. Коул умря, докато устните му мълвяха нейното име, и от този момент нататък ключът е тя. Но защо? Защо?

Как е възможно все още да бъде жива?

Седем години са твърде много време, за да се криеш непрекъснато. Прекалено. И защо? Защо?

Мисли, стари боецо. Прехвърли всички възможности.

Дъждът се позасили и започна да се стича от периферията на шапката ми. Скоро се просмука през плата на евтиния тренчкот и аз усетих студената влага върху раменете си. После улиците останаха изцяло на мое разположение, а нощта и градът бяха само мои. Вървях, значи кралят бях аз. Останалите, които се криеха под навесите на входовете и ме гледаха с уморени очи, бяха по-низшите. Тези, които хукваха към такситата, бяха уплашените. А аз продължавах да вървя и можех отново да мисля за Велда. Внезапно тя се беше превърнала в случай за разследване, но всъщност така и трябваше да бъде. Сега вече се налагаше да бъда хладнокръвен и логичен, иначе щеше да се изпари в небитието и на мен нямаше да ми остане нищо друго, освен да се върна там, откъдето бях дошъл.

Мисли!

Кой я беше видял да умира? Никой. Беше само предположение. Основателно, но все пак — предположение.

После, седем години по-късно, кой я беше видял жива? Ричи Коул.

Естествено, той имаше причина да я познава. Те бяха приятели. Бойни другари. Свързваше ги съвместна дейност. Веднъж в годината се бяха срещали, за да вечерят заедно, да се видят и да си поговорят за старите времена. По дяволите, аз самият го бях правил с Джордж и Ърл, с Рей, Мейсън и останалите. И въпреки това, не беше нещо, за което можеш да разговаряш с някой друг. Смъртта и разрухата, в която си участвал, биха могли да се споделят само с онези, с които сте стояли заедно в обсега на едни и същи вражески дула. С тях не би могъл да се фукаш или да раздуваш. Просто си правиш равносметка, чудиш се, че все още си жив, и поддържаш едно приятелство.

Коул не би могъл да греши. Той се е познавал именно с нея.

А Коул беше професионалист. Велда също. Беше започнал да ме издирва, защото тя му е казала, че и аз съм като тях, и беше безкрайно разочарован от това, което видя. Беше ми хвърлил само един поглед и в този момент единствената причина, която все още го крепеше жив, рухна. За каквото и да се отнасяше, той не смяташе, че аз бих могъл да се справя. Видя един проклет впиянчен боклук, който беше загубил всичко от себе си години преди тази среща, и умря с мисълта, че тя също щеше да умре. Ненавиждаше ме с очи, над които беше започнала да се спуска пелената на небитието.

Но Ричи Коул просто не ме познаваше достатъчно.

Той имаше шанса да спомене вълшебната дума и това вече коренно променяше всичко.

Велда.

Дали пак щеше да бъде същото? Как ли изглеждаше след тези седем години? Да ме вземат мътните, трябва мен да ме видиш. Да видиш аз на какво приличам. А какво е в теб след толкова време? За седем години се случват толкова неща — градят се, рушат се. А какво става с влюбените? Преди седем години бяхме точно такива. Любов. С голямо „Л“. Ако бяхме останали заедно, времето само щеше да придаде зрелост и качество на онова, на което служеше, за да го направи по-добро.

Но, любов моя, моя единствена, как би могла да ме погледнеш, мен след тези седем години? Знаеш какъв съм бил и въпреки това прати да ме повикат, но аз вече отдавна не бях това, което си очаквала. Онзи страхотният, който ти познаваше и обичаше, него вече го няма, малка моя, отдавна вече, а човек не може да се върне от нищото и пак да е така голям… По дяволите, Велда, знаеш това. Не можеш да се върнеш… длъжна беше да предвидиш какво ще стане с мен. По дяволите, познаваше ме достатъчно добре. И то стана. Тогава как можеш да ме викаш? Сигурен съм, че си знаела в какво ще се превърна, и въпреки това си ме потърсила.

Изсмях се тихо и само дъждът можеше да се забавлява с мен. Знаела е, няма начин. Не можеш да се завърнеш пак така голям — ще бъдеш или още по-страхотен, или мизерен. Друг отговор не съществуваше. Тя просто не познаваше преимуществото на правилния избор.

Сега асансьорът се обслужваше от нов човек. Подписах се в регистрационната книга за нощни посещения, кимнах и му казах номера на етажа. Слязох на осмия и тръгнах надолу по коридора, наблюдавайки как сянката ми все повече се удължаваше от единствената светеща зад мен лампа.