Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Държах ключовете си в ръка, но изобщо не се нуждаех от тях. Вратата на стая 808 зееше гостоприемно отворена, а светнатите вътре лампи хвърляха топли отблясъци върху покритите с прах мебели. След като я хлопнах зад гърба си, аз минах през вестибюла към офиса си, където седеше Арт Рикърби. Грабнах сандвича и бутилката „Блу Рибън“, които беше приготвил за мен, седнах на края на канапето и не казах нито дума, преди да приключа и с двете.

— Ключа ми го даде твоят приятел Нат Дрътман.

— Карай.

— Аз малко го попритиснах.

— И по-рано са го притискали. Ако не те беше разбрал правилно, просто нямаше да получиш ключа. Не го подценявай.

— И аз така си помислих.

Станах, съблякох подгизналия шлифер, свалих са шапката и ги хвърлих на един стол.

— Каква е причината за това посещение? Надявам се, че не си почнал да губиш търпение?

— А, не. Търпението е нещо вродено. Каквото и да направя, няма да върна Ричи. Мога само да заложа въдиците, да се нося с потока на времето и после, приятел, все нещо ще клъвне, дори и да няма стръв на кукичката.

— Майната ти.

— Знаеш, че е така. Ти си ченге.

— Беше доста отдавна.

Той ме наблюдаваше със странна усмивка.

— Не. И сега е същото. Разпознавам признаците. Твърде дълго съм в този бизнес.

— И така, какво правиш тук?

Усмивката на Рикърби стана още по-широка.

— Веднъж вече ти казах. Ще направя всичко, за да пипна убиеца на Ричи.

— Нима?

Той бръкна в джоба си и извади един плик. Поех го, разкъсах го, за да го отворя, и прочетох сгънатата карта, която беше вътре, от всичките четири страни, после я тикнах в портфейла си и го прибрах.

— Значи вече мога да нося патлак — казах аз.

— Легално. В който и да е щат.

— Благодаря ти. Какво бутна, за да я получиш?

— Нищо. И на мен ми дължаха разни услуги. В нашия отдел са много… разумни.

— Смятат, че е хитро да ме оставят отново да си мъкна желязото?

— Няма възражения. Ти си имаш… разрешително.

— Малко се различава от последното, което бях получил в този щат.

— На харизан кон зъбите не се броят, приятел!

— Добре. Благодаря.

— Няма нищо. Аз съм доволен от себе си.

— Защо?

Той отново смъкна очилата си, избърса ги и си ги сложи обратно.

— Защото открих за теб всичко, което можеше да се установи. Каниш се да направиш нещо, което вероятно няма да ми бъде по силите, защото притежаваш ключа към цялата тази работа и не би го изпуснал. Каквито и да са ти мотивите, те не са мои, но ще доведат до онова, което искам и аз, а това ми е достатъчно. Рано или късно ти ще назовеш убиеца на Ричи, а на мен друго не ми трябва. Междувременно, вместо да се меся в твоята операция, ще направя всичко, което е по силите ми, за я подкрепя. Разбираш ли?

— Мисля, че да — казах аз.

— Добре. Тогава ще те чакам отвън. — Той се усмихна, но в изражението му нямаше нищо приветливо. — Хората са различни. Ти си убиец, Майк. И винаги си бил. По някакъв начин действията ти винаги са били оправдавани и според мен — основателно, но независимо от всичко ти си убиец. Сега пак си погнал дивеч и аз искам да ти помогна. Ще те помоля само за едно.

— Какво?

— Ако наистина се добереш до убиеца на Ричи преди мен, не го убивай.

Вдигнах поглед от юмруците, в които се бяха свили ръцете ми.

— Защо?

— Искам го, Майк. Нека бъде мой.

— Какво ще правиш с него?

Усмивката на Рикърби беше почти нечовешка. Бях виждал такова изражение и върху лицата на други хора, но изобщо не го бях очаквал от него.

— Една бърза насилствена смърт би била прекалено хубава, Майк — каза той бавно. — Но законът — тази по общо мнение справедлива и милостива мярка — той е най-жесток. Оставя те да гниеш в килията на смъртните месеци наред и да се разлагаш бавно, докато се превърнеш в една купчина живи клетки, която си дава сметка, че трябва да умре; после съществото се завързва на горещия стол и му се пуска една порядъчна доза, която го изтрива от лицето на земята с един страхотен гърч, и толкоз.

— Приятна мисъл — казах аз.

— А нима не е? Твърде много хора смятат, че бързата смърт е идеалният начин за отмъщение. А-а не, приятелю. Не тя, а чакането. Това е предварителното съзнание, че дори милостивата мярка на официалното правосъдие ще доведе единствено до онова, което ти вече знаеш — повече чакане и продължително съзерцаване на онази малка стаичка, където прекарваш последните си дни, а после смърт в дъбов стол само няколко ярда по-нататък. И знаеш ли какво? Ще посещавам този убиец всеки ден. Ще вкусвам мъченията му с наслада — като хубаво питие, и ще бъда свидетел как се изпича, а той ще ме види и ще знае защо съм там, докато свършва, и тогава ще бъда задоволен.