Микки Спиллейн - Ловци на момичета

По дяволите! Беше си направо на косъм. Питах се колко ли безшумни изстрела беше отправил към нас, преди да уцели радиото. Очевидно за точна стрелба, се беше намирал твърде далеч, но може би просто ни беше засипал с куршуми, надявайки се да попадне в целта, докато накрая беше улучил транзистора. По дяволите!

Значи аз бях наистина важен. Той е знаел накъде съм се отправил. Откакто бях започнал да действам, съм си имал опашка и тоя приятел за малко да си свърши работата. Но ако аз съм му бил нужен мъртъв, същото се отнасяше и за Лаура, защото оттук нататък убиецът вече не можеше да бъде сигурен, че не съм й разказал всичко. Още веднъж, по дяволите!

Тя стоеше над останките от транзистора, които беше извадила от басейна, а ъгълчетата на устата й бяха побелели. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да ги скръсти на гърдите си. Дишането й беше такова, сякаш беше тичала самата тя, а не аз. Останала без дъх, тя каза:

— Майк… какво беше това? Моля те, Майк…

Обгърнах с ръка раменете й и със сподавено ридание тя зарови глава в гърдите ми. Когато отново вдигна поглед, бе успяла да се овладее.

— Беше изстрел, нали?

— Така е. Пистолет със заглушител.

— Но…

— Вече за втори път се опитва да ми види сметката.

— Мислиш ли, че…

— Отиде си, поне засега — казах аз.

— Но кой беше той?

— Мисля, че беше Дракона, скъпа.

В продължение на няколко секунди тя остана безмълвна и после вдигна лице към моето.

— Кой?

— Не го познаваш. Той е убиец. Досега се представяше доста добре. Само че май почва да се изнервя.

— Мили Боже, Майк, това е лудост! Абсолютно безумие!

Кимнах в знак на съгласие.

— Не е ясно какво ще стане, но сега вече имаме истински проблем. Ще ти бъде нужна охрана.

— На мен?

— Щом си около мен, значи си в беда. Най-доброто, което можем да направим, е да повикаме местната полиция.

Тя отправи към мен ужасен поглед.

— Но аз не мога… трябва да бъда във Вашингтон… О, Майк!

— В града няма да е толкова, опасно, малката, но тук си съвсем сама.

Лаура се замисли върху думите ми и после сви рамене.

— Предполагам, че си прав. След като Лео беше убит, полицаите ме накараха да си държа няколко пистолета подръка. Всъщност, сега във всяка стая има по един.

— Можеш ли да си служиш с тях?

Усмивката й беше унила.

— Полицаят, когото видя тук миналия път, ме научи.

— Това добре, а когато си тук, навън?

— В ъгъла на съблекалнята има една пушка.

— Заредена?

— Да.

— Пушката не е съвсем като пистолет.

— Лео ми показа как да я използвам. Едно време често стреляхме по чинии в другия край на имението.

— Въпреки това ще бъде най-добре да се възползваш от закрилата, която може да ти осигури полицията.

— Не може ли без нея?

— Защо да се излагаш на ненужен риск?

— Защото отсега нататък ще бъда много заето момиче, Майк. Тази седмица се свиква Конгресът и надпреварата за дама на годината започва.

— Това са абсолютни тъпотии.

— Може, но на Лео му харесваше.

— Значи все още витае наоколо.

На лицето й се изписа обида.

— Майк… аз наистина го обичах… Моля те…

— Съжалявам, малката. Не съм много на равнище. Играем в различни дивизии.

Докосна ме леко, а пръстите й бяха хладни.

— Може би не. Струва ми се, че сме по-близки, отколкото си мислиш.

Аз се ухилих, стиснах ръката й, а после прокарах длан по меката заобленост на ханша й.

Лаура се усмихна и каза:

— Имаш ли намерение да… да направиш нещо във връзка с този изстрел?

— Трябва ли?

— Зависи от теб. Това не е по моята част.

Взех решението незабавно.

— Добре, засега ще си траем. Ако оня боклук има капка мозък в главата си, ще му стане ясно, че повече няма да изпадаме в положението на неподвижна мишена. Занапред аз самият смятам да половувам.

— Сигурен ли си, Майк?

— Напълно.

— Хубаво. Хайде сега да прегледаме нещата на Лео.

Вътре тя ме отведе на горния етаж, минахме покрай спалните в края на коридора, тя отвори някакъв вграден гардероб и извади оттам един куфар. Поех го от ръцете й, внесох го в първата спалня и изсипах съдържанието му на тоалетната масичка.

Като се замислиш, странно колко малко всъщност е натрупал човек през най-важните години на своя живот. Може да е преминал през цялата война, да е живял по чужди места с непознати хора, да е бил длъжен да върши трудна и специфична работа и все пак да е излязъл от тези години с неща, които не стигаха дори да напълнят един малък куфар.