Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Не.

— Сигурен ли си?

— Никога не забравям лица.

— Значи една възможност по-малко.

— Да — казах аз.

— Но откъде се добра до тази информация?

Аз посегнах към шапката си.

— Чувал ли си за червена херинга 2 2 Игра на думи — примамка, средство за отвличане на вниманието. — Б.пр. ?

Хай се изхили и кимна.

— Хвърлил съм няколко през живота си.

— Мисля, че може да съм пипнал една. Вони.

— Хвърли я тогава. Какво се каниш да правиш сега?

— Няма да я хвърля, стари приятелю. Вони твърде противно, за да е истина. Не, има друга страна на следата Ерлих, която бих искал да изясня.

— Осветли ме.

— Сенатор Нап.

— Мистър Америка, покровителят на ядреното въоръжаване. Какво общо има той с тази работа?

— Общото е в това, че е мъртъв. Убит с куршум от същия пистолет, с който беше застрелян Ричи Коул, а това желязо изгърмя и срещу мен. Информацията, която ми даде за Нап, изяснява военното му досие доста добре. Отишъл е като подполковник, а е излязъл като генерал-майор. Питам се дали някъде мога да свържа името му с Ерлих?

Челюстта на Хай увисна и той за малко да си изпусне пурата.

— Нап да е работил за друга страна?

— По дяволите, не. Ти да не би да си работил?

— Но…

— И той може да е имал длъжност за прикритие.

— За Бога, Майк, ако Нап е изпълнявал и други функции, освен тези, за които се знае, той можеше да извлече политически дивиденти и…

— А за твоите кой е знаел?

— Никой естествено. Поне досега.

— Никакви приятели?

— Не.

— Само упълномощеният екип?

— Точно. А те представляваха адски ограничен кръг.

— Мерилин сега знае ли?

— Майк…

— Кажи!

— Разбира се, веднъж й разказах, но цялата тая работа е отпреди седемнайсет години. Тя ме изслуша любезно, както би постъпила една съпруга, направи няколко тъпи реплики и това беше всичко.

— Но въпросът е, че знае.

— Е, да. И какво от това?

— Може би същото се отнася и за Лаура Нап.

Хай се облегна назад, стиснал пурата между зъбите си.

— Ей, момче — каза той, — ти наистина си предпазлив. Ще измислиш разумни доводи за какво ли не, само отново да се видиш с тази мацка, нали?

Засмях се в отговор.

— Възможно е — казах аз. — Може ли да взема тази снимка на Ерлих?

Хай извади една ножица от бюрото си, изряза снимката на нацисткия агент и ми я подаде.

— Приятни забавления, но да знаеш, че преследваш призрак.

— Така излиза. Но поне, ако достатъчно потичаш нагоре-надолу, все нещо ще се появи.

— Аха, като някоя мацка, например.

— Аха — повторих аз, взех си шапката и излязох.

Дък-Дък Джоунс ми каза, че вече са изтеглили полицая от квартирата на Стария Дюй. Появила се някаква роднина, една възрастна дама, която твърдяла, че била негова доведена сестра, и беше поела работите на Дюй в свои ръце. Единственото, което не можеше да пипне, се оказа будката за вестници и списания, която той беше завещал на Дък-Дък с едно изненадващо писмо, оставено на Бъки Харис — собственика на бар „Детелина“. Даже самият Дък-Дък не можа да повярва, но сега гордостта на собственика беше надделяла и той се радваше да продължи онова, което старецът беше изоставил.

— Слушай, Дък-Дък — казах му аз на ухо, — още преди да очистят Стария Дюй, един приятел му беше оставил нещо за мен.

— Тъй ли? Какво, Майк?

— Не зная. Някакъв пакет или нещо друго. Може би плик. Както и да е, видял ли си нещо с моето име да се подмята тук? Или пък ненадписано?

Дък сгъна един вестник и го подаде на чакащия клиент, връчи му рестото и отново се обърна към мен.

— Нищо не съм видял, Майк. Честно. Пък и къде тук можеш да скриеш нещо? Искаш ли да огледаш?

Поклатих глава.

— Ами, досега щеше да го намериш.

— Добре, какво да направя, ако излезе отнякъде?

— Запази го, Дък. Пак ще дойда… — Взех един вестник и му оставих монета от десет цента.

Точно си тръгвах и Дък ме спря.

— Ей, Майк, ще изпълняваш ли пак поръчки тук? Дюй ти е давал някои неща.

— Имай ме предвид, Дък. Ще прибера всичко след ден-два.

Махнах му, изчаках светофара и, пресичайки града, се отправих към западната част. Разходката беше дълга, но крайната й цел беше един приятел, който ми дължеше двеста долара и можеше да ми ги изплати на момента. После се метнах на едно такси до агенцията за коли под наем на Четирийсет и девета улица, избрах, без да бързам, един двуметров форд и се насочих към Уест Сайд Драйв.

Денят се оказа хубав, беше почти пладне, слънцето прежуряше и след като се озовах на скоростна магистрала Ню Йорк, широкият асфалтов път беше почти изцяло на мое разположение. Карах с разрешените шейсет мили, от време на време някоя кола профучаваше като метеор, но иначе преходът беше спокоен и изпреварих само няколко камиона. Точно преди да стигна Хариман, забелязах отзад още една кола. Следваше ме на около четвърт миля, без да скъсява дистанцията. Петнайсет мили по-нататък, при входа Нюбърг, все още беше там, тъй че аз натиснах газта и качих на седемдесет. За момент дистанцията се увеличи, после другата кола успя да навакса и задържа така. По-нататък, точно преди изхода на Ню Полц, започна да ускорява, приближи се, задмина ме и продължи напред. Беше тъмносин буик спешъл, шофьорът седеше вяло зад волана и когато ме изпревари, цялото напрежение падна от плещите ми. Това, което беше направил току-що, представляваше типичен номер на човек, шофирал твърде продължително — закача се зад някоя кола, докато му писне, и после се втурва напред, за да си намери нова, която да му определя скоростта. Отново намалих на шейсет, минах бариерата за такси при Кингстън, навлязох в шосе 28 и се отправих към дървената вила на име „Върбите“. Когато угасих мотора на колата, откъм дърветата зад къщата до мен достигна музика. Разбрах, че тя ме очаква.