Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Почвам да губя проницателността си. А си въобразявах, че е безпогрешна. Какво още знаеш?

Отпих една голяма глътка от „Блу Рибън“-а и изпразних чашата. Оставих я и отново се обърнах към него.

— Ричи ми каза още нещо, което може да постави неговия убиец пред дулото на пистолета.

— И какво ще искаш за тази информация?

— Не много — ухилих се аз. — Само официална длъжност в някой отдел, за да имам право да нося оръжие.

— Както в старите времена — каза той.

— Както в старите времена — повторих аз.

Хай Гарднър правеше запис на едно шоу и за да не го безпокоя, аз отидох при него едва след като свърши. Сега вече разполагахме с цялото празно студио, със столовете за гости, на които можехме да се отпуснем и за разнообразие — с тишина, която беше твърде необичайна за Ню Йорк.

След като запали пурата си и пусна венец дим над главата си, който очевидно му създаваше комфорт, той попита:

— Как вървят нещата, Майк?

— Продължавам издирването. Защо, какво си чул?

— По нещо тук-там — сви той рамене. — Виждали са те наоколо. — После се засмя с пурата между зъбите си и изпъна крака върху масичката за кафе. — Чух за инцидента в бара на Бени Джо Гриси. Явно си се завърнал доста напористо.

— По дяволите, нямам време за тренировки. Кой ти разказа за тая работа?

— Старият Бейлис Хенри все още спазва традиционния следобед за пийване в заведението на Тед с останалите от нашите. Знаеш, че бяхме много добри приятели.

— Какво ти разказа?

Той се ухили отново.

— Само за сбиването. Ясно му беше, че ще се разчуе. И бездруго предпочитам да науча всичко от теб.

— Естествено.

— Трябва ли да си водя записки?

— Засега не. Все още не е станало толкова важно, но можеш да ми свършиш една работа.

— Казвай.

— Как стои въпросът със задокеанските ти връзки?

Той измъкна пурата от устата си, изтърси пепелта и внимателно я огледа.

— Предполагам, че следващият въпрос ще бъде шедьовър.

— Вярно.

— Добре — кимна той. — В този бизнес си длъжен да имаш приятели. Репортерите не са аматьори, те разполагат с източници за информация и с почти толкова начини да получат сведенията, които искат, колкото и Интерпол.

— Можеш ли да изпратиш едно шифровано запитване до твоите приятели и да получиш отговора по същия начин?

След миг той кимна.

— Страхотно. Тогава разбери какво се знае за Дракона.

Пурата отново се озова в устата му, той вдъхна бавно и изпусна тънка струя дим. Аз казах:

— Това също е кодово название. „Дракон“ представлява група за ликвидация. Нашите са й сложили това име и всичко, свързано с нея, се счита за строго секретна информация, но този вид задушено се забърква най-лесно, след като веднъж вече си смъкнал капака на тенджерата.

— Не си се впуснал в разни историйки, нали?

— Казах ти, нямам време.

— По дяволите, Майк, ти наистина си се хванал здравата, нали?

— Ще си получиш твоята информация.

— Надявам се, че ще бъдеш жив достатъчно дълго време, за да ми я предоставиш. Играта, която си започнал, е затрила доста хора с голям опит в тази област.

— Не съм съвсем изглупял — казах аз.

— Но не си и предишният Майк Хамър, приятел.

— Кога можеш да изпратиш информацията? — попитах аз.

— Веднага — отвърна той.

Отвън в коридора имаше телефонен апарат. Запитването беше изпратено до когото трябва по наборното устройство на Бел и препредаването беше гарантирано. Отговорът щеше да пристигне в офиса на Хай в редакцията, шифрован в редовното информационно съобщение, а в замяна се очакваше услугата да бъде върната, когато стане нужда.

— А сега какво?

— Хайде първо да хапнем и после да прескочим до офиса на едно ченге, което някога ми беше приятел.

Аз почуках, той каза „влез“ и когато видя кой идва, лицето му замръзна в такова неприветливо изражение, което си беше чисто предателство. Зад него се чувстваше цялото онова негодувание и враждебност, които преди време той беше изповръщал, само че сега съумяваше да се владее.

Доктор Лари Снайдър се беше настанил на един дървен стол, оцелял от ерата на газените лампи, а когато ми кимна за поздрав, усмивка на изненада докосна ъгълчетата на устата му.

Аз казах:

— Хай Гарднър, доктор Лари Снайдър. Мисля, че познаваш Пат Чеймбърс.

— Здрасти, Лари. Да, познавам капитан Чеймбърс.

Те си кимнаха с прозрачно лицемерна дружелюбност, после Хай взе другия стол пред бюрото и седна. Аз просто стоях там и не откъсвах поглед от Пат, за да му стане ясно, че и на мен изобщо не ми пукаше от него, след като си го просеше.