Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Сега си мисля като Алиса в страната на чудесата, че нещата непрекъснато стават все по-любопитни и по-любопитни. Ти ми отпусна малко и вече ми се иска повече. Забавно е да пишеш материали за Бродуей, да бълваш пикантерии за известни личности и въобще цялата тая боза, но по душа аз съм репортер и хич няма да ми е зле, ако се повра тук и там за разнообразие.

— Просто не знам откъде да започна, Хай.

— Ами, тогава опитай.

— Добре. Какво ще кажеш за това: „Пеперуда 2“, Джералд Ерлих.

Чашата с бира замръзна на половината път към устата му.

— Ти откъде изобщо знаеш за „Пеперуда 2“?

— Ами ти?

— Това е секретна военна информация, приятел. Знаеш ли какъв бях по онова време?

— Казвал си ми — капитан от специалните служби.

— Точно така. Бях. Но понякога това беше просто длъжност за конспирация. Използвали са ме и за някои други задачи.

— Само не ми казвай, че си бил шпионин.

— Да речем, че относно някои дейности си държах ухото лепнато за земята. Но каква е тази история за „Пеперуда 2“ и Ерлих? Остаряла е със седемнайсет години и вече изобщо не е актуална.

— Нима?

— По дяволите, Майк, когато онази нацистка военна машина… — после усети тона в гласа ми, остави чашата и ме погледна внимателно. — Хайде, Майк, казвай.

— „Пеперуда 2“ изобщо не е такава отживелица, каквато ти смяташ.

— Виж…

— А какво ще кажеш за Джералд Ерлих?

— Предполагам, че е мъртъв.

— Доказателства?

— Никакви, но, по дяволите, Майк…

— Виж, има твърде много предположения.

— Както и да е, накъде биеш? Само не ми говори за Джералд Ерлих. Осъществявал съм контакт с него по три различни повода. В първите два случая го познавах като офицер от съюзническата армия, а третия път го видях в един лагер за интернирани, но се сетих кой е чак няколко часа по-късно, след като попрерових паметта си. Когато се върнах там, пленниците бяха прехвърлени на друго място, а камионът, който ги беше откарал, попаднал на мина, докато заобикалял един разрушен от бомби мост. Беше същият камион, в който се качил и Гизлер, полковникът от SS, дал заповед за разстрела на всички военнопленници по време на операция „Клин“.

— Видя ли тялото?

— Не, но докараха останалите и той не беше между тях.

— Значи го смятат за мъртъв?

— Че какво друго? Слушай, даже имам снимка на тоя приятел, която направих в лагера, както и на някои от оцелелите, след като ги бяха докарали. Той изобщо не беше в тяхната група.

Вкопчен в масата, аз щръкнах на стола и се приведох напред.

— Ти имаш какво?

Изненадан от острата нотка в гласа ми, той измъкна поредната пура.

— Намират се горе, в личната ми документация. — И той посочи към улицата.

— Искам да ми кажеш нещо, Хай. Тези подробности вече не те ли интересуват?

Веднага схвана въпроса ми.

— Когато напуснах армията, приятел, аз го направих завинаги. Окончателно. Никога не съм бил толкова голям, че после да ме привикват за консултант.

— Може ли да видим тези снимки?

— Разбира се. Защо не?

Вдигнах бирата си, допих я, изчаках и той да приключи със своята и после го последвах навън. Минахме отново през прес секцията на редакцията, взехме служебния асансьор и слязохме на етажа на Хай. Като се изключат няколкото нощни пазачи, мястото беше пусто — една гигантска ехокамера, която засилваше неимоверно звука от стъпките ни по застлания с плочки под. Хай отключи офиса си, светна лампата и ми посочи един стол. Нужни му бяха пет минути, за да прерови старите си папки, но накрая успя да ги намери. Това бяха 120 контактно копирани снимки, все още във военна папка, която вече беше почнала да се втвърдява и да пожълтява по ръбовете. Когато ги извади, той ми посочи един човек в горния ляв ъгъл и ми даде лупа, за да увелича образа.

Лицето му се открои ясно и отчетливо — масивни черти, които носеха всички физически белези на войника, с нюансите, характерни за човек, свикнал да командва. Устните му бяха здраво стиснати, а очите, които гледаха презрително в обектива, бяха сурови и пронизващи.

Сякаш е знаел какво ще се случи, помислих си аз.

За разлика от останалите, лицето му не беше измъчено, по него не се четеше и следа от страх. Нито пък излъчваше унилото примирение на пленник. Отново това усещане, че всъщност той изобщо не беше един от тях. Хай посочи към снимките на оцелелите след инцидента. Въпросната личност не беше там. А телата на мъртвите бяха обезобразени до неузнаваемост.

Хай каза:

— Познаваш ли го?

Аз му подадох снимките обратно.