Микки Спиллейн - Ловци на момичета

Папка 201 на Лео Нап беше дебела, акуратно подредена и с логичното военно съдържание. Имаше някакъв опит за дневник, който заемаше петдесет страници, но последната трета издаваше явно усилие да се преодолее досадата и после писанията просто свършваха. Изчетох внимателно всеки лист, който намерих вътре, без да открия каквото и да е. Снимките бях решил да разгледам накрая.

Лаура ме остави сам, за да работя на спокойствие, но ароматът на парфюма й все още се носеше из стаята, а от долния етаж дочувах как разговаря с някого по телефона. Не беше успяла да се съвземе след преживения стрес край басейна и въпреки че не можех да следя репликите й, усещах напрежението в гласа й. Десет минути по-късно тя отново се качи при мен, седна на ръба на леглото, безмълвна, доволна просто да бъде в стаята, после въздъхна и аз разбрах, че се беше успокоила.

Не знам какво съм очаквал, но резултатът беше пълен провал. От стотиците снимки, половината бяха направени от редниците фотографи в щаба, а останалите представляваха куп лагерни и туристически снимки, които всеки войник, завърнал се у дома, беше скътал из вещите си. Когато остарее и затлъстее, можеше да си ги извади, да си припомни дните, в които е бил млад и строен, да се запита какво ли е станало с другите на снимките и после отново да ги прибере някъде за следващите десет години.

Зад гърба ми Лаура наблюдаваше как започнах да прибирам нещата обратно в куфара и я чух да ме пита:

— Намери ли нещо, Майк?

— Не. — Почти захвърлих медалите му в купа. — Всичко е обикновено като питка от кал.

— Съжалявам, Майк.

— Няма за какво. Понякога в незначителното се крият странни неща. Все още има една нишка, която мога да подхвана. Ако изобщо съществува някаква връзка между Лео и Ерлих, познавам един от федералното, дето ми се пише приятел, и отговорът би могъл да дойде от него. — Щракнах ключалките на куфара. — Просто ми писна всичко да става с такива дяволски мъки.

— Наистина ли? — В гласа й звънтеше смях.

Вдигнах поглед към огледалото на тоалетката и усетих как в стомаха ми като кипящ катализатор се разлива необуздана топлина, изпъва ме като тетива на лък и кара дъхът ми да замре в гърлото.

— В такъв случай трябва да ти се помогне поне за едно — каза тя.

Сега Лаура стоеше там права, грациозно източена и великолепна, слънцето сякаш все още беше в нея с наситения пясъчен загар на кожата й и русият, почти бял цвят на косите й.

В нозете й бикините образуваха локвичка от мрак, една малка сянка. После тя пристъпи извън нея и тръгна към мен. Аз я очаквах.

Нощта и дъждът отново бяха забулили Ню Йорк, а въздухът беше наситен с прах, вдигнат от внезапно излелия се порой. Баровете бяха пълни, заслоните под увеселителните шатри — претъпкани, а да уцелиш празно такси, беше все едно да намериш рядко съкровище.

Но тази нощ беше подходяща за размисъл. Присъства някаква особена анонимност, на която можеш да се насладиш в града през дъждовната вечер. Сам си и в същото време все пак не си. Другите хора около теб са просто движение и звук, признак на живот, чието наличие предотвратява паниката от действителната самота, но в същото време те съблюдават законите на града, като остават вглъбени в себе си и далечни, дори когато са наоколо.

Колко пъти се бяхме разхождали с Велда в дъжда! Тя беше висока и раменете ни почти се докосваха. Нарочно не вървяхме в крак, за да могат бедрата ни ритмично да се допират, и ако тя не ме държеше подръка, тогава крачехме, хванати за ръце. Носеше пръстен, който й беше подарък от мен. Чувствах го под пръстите си, а тя ме поглеждаше и се усмихваше, защото знаеше какво означава той.

Къде беше тя сега? Какво всъщност се беше случило? В главата ми почваха да бият малки чукчета, когато си помислех за дните и часовете откакто ме бяха вкарали в стаята на Ричи Коул, за да го гледам как умира, но имаше ли някакъв друг начин? Преди седем години може би не. Тогава не. По онова време главата ми нямаше да бъде подгизнала от поркане. Щях да си имам патлак и разрешително, което щеше да ми осигурява достъп и възможност да се измъкна от разни места; и ръце, които щяха да бъдат в състояние да се погрижат за всеки.

Но не и сега. Сега бях почти кръгла нула. Не съвсем, защото все още имах зад гърба си опита на годините и разум, който да пришпорвам. Възстановявах се бавно, малко по малко, но ако не бях нащрек за всичко, можех да се окажа твърде слаб противник за всеки случаен здравеняк.