Микки Спиллейн - Ловци на момичета

— Това е мъжки разговор, сладурче.

— Добре де, ще ви оставя на мира. Ще ви донеса кафе… и, Майк… — Аз се обърнах. — Хубаво е, че се върна.

Когато й намигнах, тя ми прати въздушна целувка и изчезна.

Хай беше вътре, седеше на бюрото си с очила, вдигнати на челото, и се мръщеше над някакви листа в ръката си. Целите бяха нашарени от нанесени с молив бележки и очевидно ги беше измъкнал от друг куп до лакътя си.

Придърпах един стол, седнах и оставих Хай да си свърши работата. Накрая той вдигна поглед и намести очилата си.

— Получих отговор на запитването ти.

— Е, и?

— Сякаш бях хвърлил бомба в щаба. От другата страна изглежда знаят неща, за които ние тук не четем по вестниците. — Той се приведе напред и потупа листата, които все още държеше в ръка. — Това за Дракона се оказва най-горещият момент в студената война, приятел. Сигурен ли си, че знаеш къде се набъркваш?

— А-ха.

— Добре. Аз съм с теб. Червените провеждат операция под кодовото название РЕН. Става въпрос за преследване. През последните години зад Желязната завеса е настъпил истински ад. Някой там, дето можел да раздруса цялата съветска система, бил на свобода, и трябвало да бъде премахнат. И точно тук на преден план излиза Дракона. Впуснал се е в преследването и бил на крачка от това да нанесе своя удар. Никой не знае какъв е действителният резултат. — Той млъкна, бутна отново очилата си назад и каза сериозно: — Или те знаят, а Майк?

— Те?

Би трябвало да се разтреперя, да изпитам някакви емоции, някакво напрежение — както ставаше едно време. Какво се беше случило? Но така може би щеше да бъде по-добре. Усещах тежестта на 45-калибровото желязо подмишницата си и нежно притиснах ръка върху него.

— Те са по следите на Велда — казах аз. — Това е тя. Нея преследват.

Хай стисна устни и цяла минута не промълви нито дума. Остави документите и се облегна назад.

— Защо, Майк?

— Не зная защо, Хай. Нямам никаква представа каква може да е причината.

— Ако това, което чух, е истина, тя няма никакъв шанс.

— Има — казах тихо.

— Може би изобщо не става въпрос за нея, Майк.

Не му отговорих. Зад нас вратата се отвори и Мерилин влезе в стаята. Хвърли някакъв плик на бюрото на Хай и остави каната с кафето.

— Вътре има снимка, която току-що пристигна по факса. Дел каза, че си я искал.

Хай ме погледна крадешком, отвори плика и извади снимката. Внимателно я разгледа и после ми я подаде.

Снимката наистина изобщо не струваше. Като начало, очевидно самият оригинал не е бил ясен, а препредаването й с нищо не беше допринесло за качеството й. Тя стоеше пред някаква сграда — високо момиче, доколкото можеше да се види, с черна коса, по-дълга, отколкото си я спомнях, чертите й бяха доста размазани, а очертанията на тялото и стойката й изобщо не личаха под широкото безформено облекло в източноевропейски стил. И все пак, в начина, по който стоеше, се чувстваше онова неподдаващо се на определение качество, нещо недоловимо, някаква черта, която нито дрехите, нито лошата снимка можеха да скрият, и която нямаше начин да ми убегне от погледа.

Върнах му снимката.

— Това е Велда.

— Моят германски приятел каза, че фотографията е отпреди няколко години.

— У кого е била?

— Намерили я у някакъв агент на червените, убит при престрелка със западногермански полицаи. Изпаднала от дрехите му, след като вече бил мъртъв. Бих казал, че той също е бил участник в РЕН, а снимката е била у него, с цел да бъде разпозната въпросната личност.

— Това текуща информация ли е?

Хай поклати глава.

— Не бих казал. Вместо да засекретят тази история, правителствените източници просто отказват да признаят съществуването й. Добрахме се до тази информация по собствен път.

— Правителството знае за съществуването на въпросната организация — казах аз.

— Дяволски много неща са ти известни, Майк.

— Не, не, това не е достатъчно. Нямам представа къде е тя сега.

— Мога да ти кажа още нещо.

— О?

— Тя вече не е в Европа. Мястото на действие на РЕН е променено. Дракона е напуснал Европа. По някакъв начин жертвата му е успяла да се измъкне и по всичко личи, че в момента и двамата се намират в страната ни.

Много бавно аз се надигнах, облякох си шлифера, сложих си шапката, изтръсках влагата от раменете си и казах:

— Благодаря, Хай.

— Няма ли да си изпиеш кафето?

— Не сега.

Той отвори някакво чекмедже, измъкна оттам дебел плик от плътна кафява хартия и ми го подаде.

— Ето. Може би искаш да прочетеш нещо повече за сенатор Нап. Имай предвид, че информацията е секретна. От нея ще разбереш колко голям е бил. Запази я и за мен.